Нощта на първия ден от седмицата бе преминала бавно. Настъпил бе най-тъмният час, тъкмо преди пукването на зората. Христос бе все още затворник в тесния си гроб. Големият камък бе на мястото си. Римският печат бе здрав, римските войници продължаваха да стоят на пост. Там имаше и невидими наблюдатели. Много зли ангели бяха събрани около мястото. Ако бе възможно, князът на мрака със своята отстъпила армия би запазил гроба, в който лежеше Божият Син, запечатан завинаги. Но той бе заобиколен от небесна армия. Ангели, които превъзхождаха по сила сатанинското войнство, пазеха гроба и чакаха да приветстват Княза на живота.

„А ето, стана голям трус; защото ангел от Господа слезе от небето.” Снабден с пълното Божие въоръжение, този ангел напусна небесните дворове. Светлите лъчи на Божията слава осветляваха пътя пред него. „Изгледът му беше като блескавица и облеклото му – бяло като сняг; и в страха си от него стражарите трепереха и станаха като мъртви.” Къде е сега силата на вашата стража, свещеници и управници? Храбрите войници, които никога не се бяха плашили от човешка сила, сега са като пленници, взети без меч и копие. Лицето, което виждат пред себе си, не е лице на смъртен воин. Това е лицето на най-силния от Божията армия. Този пратеник е ангелът, заемащ поста, от който Сатана отпадна. Това е същият ангел, който провъзгласи Христовото раждане над Витлеемските хълмове. Земята трепери при неговото приближаване, войнствата на тъмнината бягат и когато той търкулва камъка настрани, небето сякаш слиза на земята. Войниците го видяха да отстранява камъка като нищожно камъче и го чуха да извиква: „Сине Божий, излез; Твоят Отец Те вика!” Те видяха Исус да излиза и Го чуха да заявява над отворения гроб: „Аз съм Възкресението и Животът!” Когато Той излезе от гроба величествен и славен, ангелското войнство се поклони пред Изкупителя с дълбоко преклонение и обожание и Го приветства с хвалебни песни.

Земетресение бе отбелязало мига, в който Христос отдаде живота Си, и друго земетресение засвидетелства момента, когато Той триумфално го прие отново. Този, Който бе победил смъртта и гроба, излезе от него с походката на победител сред люлеенето на земята, блясъка на светкавиците и бученето на гръмотевиците. Когато дойде на земята за втори път, Той ще разтърси „не само земята, но и небето” . „Земята ще полита като някой пиян и ще се люлее насам-натам като колиба.” „И небето ще се свие като свитък.”„Стихиите нажежени ще се стопят и земята, и каквото се е вършило по нея ще изгорят.” Но „Господ ще бъде прибежище на людете си и крепостта на израилтяните” (Евр. 12:26; Исая 24:20, 34:4; 2Петрово 3:10; Йоил 3:16).

При смъртта на Исус учениците бяха наблюдавали как земята се обвива в мрак посред бял ден, но при възкресението Му видяха как блясъкът на ангелите огря нощта и чуха небесните жители да пеят с голяма радост и с тържество: „Ти победи смъртта и силите на мрака! Ти погълна смъртта с победа!”

Христос излезе от гроба прославен и римската стража Го видя. Очите им бяха приковани върху лицето на Този, Когото неотдавна бяха подигравали и осмивали. В това славно същество те съзряха подсъдимия, Когото бяха видели в съдебната зала. Същия, за Когото бяха изплели корона от тръни. Този, Който стоеше, без да се съпротивлява пред Пилат или Ирод, когато тялото Му бе шибано от жестокия бич. Това бе Този, Който бе прикован на кръста, на Когото свещениците и управниците клатеха глави, изпълнени със злорадство и казваха: „Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави!” (Матей 27:42). Същият, Който бе положен в новата гробница на Йосиф. Сега небесен указ бе освободил пленника. Планини да имаше натрупани над гроба Му, не биха Му попречили да излезе.

При вида на ангелите и на прославения Спасител римската стража се разтрепери и войниците станаха като мъртви. Когато небесното шествие се изгуби от погледа им, те се изправиха и колкото можеха да ги държат разтреперените им крака, затичаха към входа на градината. Залитащи като пияни, забързаха към града и когото срещнеха, разказваха му удивителните новини. Запътили се бяха към Пилат, но докладът им бе предаден на еврейските власти. Главните свещеници и управниците изпратиха вест да бъдат доведени най-напред при тях. Странна гледка представляваха тези войници. Уплашени и с безцветни лица, те предадоха своето свидетелство за възкресението Христово. Войниците разказаха всичко точно така, както го бяха видели. Нямаха време да измислят нещо друго, затова казаха самата истина. С мъка изрекоха думите: „Божият Син е бил разпнатият, защото чухме един ангел да Го назовава Небесно Величество, Цар на славата!”

Лицата на свещениците пребледняха като на мъртъвци. Каяфа се опита да говори. Устните му се раздвижиха, но не можаха да произнесат нито звук. Войниците тъкмо щяха да напуснат заседателната зала, когато един глас ги спря. Каяфа бе възвърнал гласа си. „Чакайте, чакайте – каза той. – Не казвайте никому какво сте видели!”

След това на войниците бе даден лъжлив доклад. „Кажете – казаха свещениците, – че учениците Му дойдоха през нощта и Го откраднаха,когато ние спяхме.” С това свещениците прекаляваха. Как можеха войниците да кажат, че учениците са откраднали тялото, докато те са спели? Ако са спели, как можеха да знаят какво е станало? И ако учениците действително се бяха провинили в открадване на Христовото тяло, не щяха ли свещениците да са първите, които да ги осъдят? Или пък, ако стражите са спали пред гробницата, нима свещениците нямаше първи да ги обвинят пред Пилат?

Войниците се ужасиха от мисълта да обвинят себе си, че са заспали на поста си. Това бе нарушение, което се наказваше със смърт. Трябваше ли да представят лъжлив доклад, за да измамят народа, а да поставят собствения си живот в опасност? Не бяха ли пазили будни и с такова усърдие? Как биха могли да издържат разпита, дори и срещу пари, ако бяха излъгали?

За да смълчат показанията, от които се страхуваха, свещениците обещаха на войниците да осигурят безопасност за живота им, като ги увериха, че и Пилат не би искал да се пръсне такъв слух между народа. Така римските войници предадоха честта си на евреите за пари. Те се явиха пред свещениците, обременени с известието за една странна истина, а си отидоха натоварени с пари и с лъжлив доклад, съставен от свещениците.

Междувременно до Пилат бе достигнала вече новината за възкресението Христово. Макар че той бе отговорен за предаването на Христос на смърт, бе останал сравнително равнодушен. Въпреки че бе осъдил Спасителя против волята си и с чувство на съжаление, Пилат не бе преживял истинско угризение на съвестта, както сега. Силно уплашен,той се затвори в дома си и не искаше да вижда никого. Но свещениците му се натрапиха,разказаха му историята, която бяха измислили и настояха да не обръща внимание на неизпълнения дълг на стражата. Преди да склони на това тяхно предложение, той сам разпита стражата насаме. Войниците, страхувайки се за живота си, не успяха да скрият нищо и Пилат получи от тях точен доклад за всичко, което се бе случило. Той не се занима повече с този въпрос, но оттогава насетне нямаше вече душевно спокойствие.

Когато Исус бе положен в гроба, Сатана тържествуваше. Той се осмеляваше да се надява, че Спасителят няма да поднови живота Си. Осмеляваше се да предявява права за тялото на Господа и постави своя стража около гроба, стремейки се да задържи Христос завинаги като затворник. Разяри се страшно, когато видя ангелите си да бягат от приближаването на небесния вестител. Когато Христос излезе победоносно от гроба, той се увери, че царството му ще има край и че накрая и той ще трябва да умре.

С предаването на Христос на смърт свещениците се предоставиха като оръдия на Сатана. Сега те бяха изцяло в неговата власт. Бяха се омотали в капан, от който не виждаха как могат да избягат, освен да продължават да воюват срещу Христос. Като чуха доклада за Неговото възкресение, те се уплашиха от гнева на народа. Почувстваха, че и собственият им живот се излага на опасност. Затова единствената им надежда бе да докажат, че Христос е бил измамник, като отричат, че е възкръснал. Подкупиха войниците и си осигуриха мълчанието на Пилат. Разпространиха широко своите лъжливи доклади. Но имаше свидетели, които не можеха да накарат да мълчат. Много хора бяха чули доказателството на войниците за възкресението на Христос. А и някои от мъртвите, които излязоха от гробовете си заедно с Него, се явиха на мнозина и заявиха, че Той е възкръснал. На свещениците се съобщи, че някои са видели тези възкръснали и са чули тяхното свидетелство. Затова свещениците и управниците бяха в постоянен страх да не би, както си вървят из улиците или като са усамотени в домовете си, да се срещнат лице в лице с Христос. Почувстваха, че за тях няма безопасно място. Резета и лостове бяха слаба закрила срещу Божия Син. Ден и нощ пред очите им бе оная ужасна сцена в съдебната зала, когато бяха извикали: „Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!” (Матей 27:25). Споменът за тази картина никога нямаше да се заличи от паметта им. Никога вече нямаше да могат да спят спокойно на възглавниците си.

Когато гласът на мощния ангел се чу при Христовия гроб да казва: „Твоят Отец Те вика!”, Спасителят излезе от гроба по силата на живота, който бе в Него. Тогава се доказа истинността на думите Му: „Аз давам живота Си, за да го взема пак… Имам право да го дам и имам право пак да го взема.” Тогава се изпълни пророчеството, за което бе говорил на свещениците и управниците: „Разрушете този храм и за три дни ще го издигна” (Йоан 10:17,18, 2:19).

Над току-що отворената гробница на Йосиф Христос провъзгласи тържествено: „Аз Съм възкресението и животът!” Тези думи можеха да бъдат изговорени само от Божеството. Всички сътворени същества живеят по волята и силата на Бога. Животът им е зависим от Бога. От най-висшия серафим до най-скромното одушевено същество – всички се поддържат от Източника на живота. Само Този, Който е едно с Бога, можеше да каже: „Имам власт да положа живота Си, имам власт и да го взема отново.” В своята Божественост Христос притежаваше властта и силата да разкъса веригите на смъртта.

Той възкръсна от мъртвите като пръв плод от спящите. Той бе същността на праобраза, представен от движимия сноп и Неговото възкресение стана в същия ден, когато такъв сноп се представяше пред Господа. Тази символична церемония се бе извършвала в продължение на повече от хиляда години. От жетвените ниви се събираха първите класове на узрялото жито и когато народът отиваше в Ерусалим за Пасхата, снопът от първи плодове се размахваше пред Господа като благодарствена жертва. Докато този сноб не бъдеше представен пред Господа, сърп не можеше да докосне житото и то не можеше да бъде ожънато и събрано на снопове. Този посветен на Бога сноп представляваше жетвата. Така и Христос представляваше великата духовна жетва, която щеше да бъде събрана за Божието царство. Неговото възкресение е символ и залог за възкресението на всички праведни мъртви.„Защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исус Бог ще приведе заедно с Него” (1Сол. 4:14).

Когато Христос възкръсна, Той изведе от гроба цяло множество пленници. Земетресението, което стана при Неговата смърт, отвори техните гробове и когато Той възкръсна, възкръснаха и те заедно с Него. Това бяха хора, които са били Божии съработници и които с цената на собствения си живот са свидетелствали за истината. Сега те трябваше да свидетелстват за Този, Който ги бе възкресил от мъртвите.

През времето на Своята служба Исус бе възкресявал мъртви. Той бе възкресил сина на вдовицата от Наин, дъщерята на началника и Лазар. Но те не бяха дарени с безсмъртие. Макар и възкресени, все още подлежаха на смърт. А тези, които излязоха от гроба при възкресението на Христос, бяха възкресени за вечен живот. Те се възнесоха заедно с Него като трофей на Неговата победа над смъртта и гроба. „Те – каза Христос – не са повече пленници на Сатана; Аз ги изкупих. Аз ги изведох от гроба като първи плодове на Моята власт, за да бъдат заедно с Мене, където съм и Аз, и никога повече да не видят смърт, нито да изпитат някога скръб.”

Тези възкръснали влязоха в града и се явиха на много хора, като заявиха: „Христос е възкръснал от мъртвите и ние сме възкресени заедно с Него.”Така се обезсмърти свещената истина за възкресението. Възкръсналите светии свидетелстваха за истинността на думите: „Твоите умрели ще оживеят, моите мъртви тела ще възкръснат!” Тяхното възкресение бе илюстрация за изпълнението на следното пророчество:„Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта; защото росата ти е като росата на тревите и земята ще предаде мъртвите си” (Исая 26:19).

За вярващия Христос е Възкресението и Животът. В нашия Спасител бе възстановен животът, който бе изгубен чрез греха, защото Той притежава живот в Себе Си, за да оживява всеки, който пожелае. Той е овластен да дава безсмъртие. Животът, който Той отдаде като човек, го получава отново и го дава на човечеството. „Аз дойдох – казва, – за да имат живот и да го имат преизобилно.” „Който пие от водата, която Аз ще му дам,няма да ожаднее до века, но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот.” „Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан 10:10, 4:14, 6:54).

Вярващият отдава малко значение на смъртта. Христос говори за нея,като че тя е само кратък момент. „Ако някой опази Моето учение, няма да види смърт до века”, „няма да вкуси смърт до века” . За християнина смъртта е само сън, момент на мълчание и тъмнина. Животът е скрит с Христос в Бога и „когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол.; 3:4 Йоан 8:51,52; Кол. 3:4).

Гласът, който извика от кръста „Свърши се!” , бе чут от мъртвите. Той проникна през стените на гробовете и призова спящите да станат. Така ще бъде и когато гласът на Христос се чуе от небето. Този глас ще проникне в гробовете и ще ги отвори, и мъртвите в Христос ще възкръснат. При възкресението на Спасителя се отвориха само няколко гроба, но при второто Му идване всички скъпи умрели ще чуят гласа Му и ще възкръснат за славен, безсмъртен живот. Същата сила, която възкреси Христос от мъртвите, ще възкреси и Неговата църква и ще я прослави заедно с Него над всички началства, над всички власти, над всяко име не само в този свят, но и в бъдния.

Елън Уайт „Копнежът на вековете„

Материалът Той възкръсна! е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

„И когато стигнаха на мястото, наречено Лобно, там Го разпнаха.”

“За да освети людете чрез собствената Си кръв”, Христос “пострада вън от градската порта” (Евр. 13:12). Заради престъпването на закона Адам и Ева бяха изгонени от Едем. Христос – нашият заместник, трябваше да пострада вън от пределите на Ерусалим. Той умря оттатък градските порти, където биваха екзекутирани престъпниците и убийците. Дълбок е смисълът на думите: “Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклетия за нас” (Гал. 3:13).

Голямо множество хора последва Исус от съдебната зала до Голгота. Новината за Неговото осъждане се бе пръснала по цял Ерусалим и народ от всички класи и слоеве се стичаше към мястото на разпятието. Свещениците и управниците се бяха обвързали с обещанието да не закачат последователите на Христос, ако Той им бъде предаден, и учениците и вярващите от града и околностите се присъединиха към тълпата, която следваше Спасителя.

Когато Исус премина портата на Пилатовото съдилище, кръстът, който бе приготвен за Варава, се положи на наранените Му и окървавени рамене. Двама от другарите на Варава трябваше да претърпят същата смърт и по същото време заедно с Исус. Затова и на тях бе поставен по един кръст. Товарът върху раменете на Спасителя се оказа твърде тежък за Него, Който бе отслабнал от многото страдания. От Пасхалната вечеря с учениците Той не бе слагал в устата Си нито храна, нито вода. Бе издържал агонията в Гетсиманската градина в борба със сатанинските сили. Преживял бе голямата мъка и болка от предателството и бе видял как учениците Му Го изоставят и се разбягват. Бе заведен при Анна, след това при Каяфа, а после при Пилат. От Пилат бе изпратен при Ирод, а после отново при Пилат. Върху Него се бяха изсипвали хула след хула, подигравка след подигравка, два пъти бе бичуван – цялата тази нощ се бяха разигравали такива сцени, които можеха да съсипят една човешка душа докрай. Но Христос не съгреши. Той не изговори нито една дума, която да не е за прослава на Бога. По време на целия този позорен фарс, наречен съдебен процес, се бе държал твърдо и достойно. Но когато след второто бичуване на гърба Му бе натоварен кръстът, човешкото Му естество не можа да го понесе. Христос падна под тежестта на кръста.

Тълпата, която последва Спасителя, видя Неговата слабост и залитащите Му стъпки, но никой не прояви съчувствие. Подиграваха Му се и Го ругаеха, че не може да носи тежкия кръст. Товарът отново бе поставен на раменете Му и Той отново падна на земята. Преследвачите Му видяха, че няма да може да носи по-нататък тази тежест. Изпаднаха в доста затруднено положение, понеже не можеше да се намери човек, който да пренесе срамния товар. Самите евреи никога не биха сторили това, защото подобно осквернение би им попречило да вземат участие в Пасхата. Нито един от множеството, което Го следваше, не би се унизил да носи кръста.

В този момент един чужденец, Симон Киринеец, който идваше от провинцията, срещна тълпата. Той чу хулите и подигравките. Чу често повтаряните презрителни думи: “Направете път на юдейския цар!” Спря изненадан от гледката. И тъй като изрази съчувствието си, го грабнаха и натовариха кръста на раменете му.

Симон беше чувал за Исус. Синовете му вярваха в Спасителя, но самият той не беше ученик. Отнасянето на кръста до Голгота, бе благословение за него и до края на дните си бе благодарен за това провидение. Този случай стана причина да вземе доброволно Христовия кръст и да го носи с радост през целия си живот.

Сред тълпата, която следваше Невинния до мястото на Неговата смърт, се намираха и немалко жени. Тяхното внимание е съсредоточено върху Исус. Някои от тях са Го виждали и по-рано. Някои са водили при Него своите болни и страдащи. Някои сами са били излекувани. Разказват им за случилото се. Те се чудят на омразата на тълпата към Този, за Когото сърцата им се топят и са готови да се пръснат. И въпреки държанието на побеснялата тълпа и гневните думи на свещениците и управниците тези жени дават израз на своето съчувствие. Когато Исус пада под тежестта на кръста, те избухват в силен, жалостив плач.

От всичко, което ставаше около Христос, това бе единственото нещо,което привлече вниманието Му. Макар че сам страдаше силно, докато носеше греховете на света, не бе безразличен към изразената скръб. Той погледна жените с нежно съчувствие. Те не вярваха в Него. Той знаеше, че не Го оплакваха като Такъв, Който е изпратен от Бога, а че бяха движени от чувства на чисто човешко състрадание. Не презря съчувствието им, но то предизвика в сърцето Му още по-голямо състрадание към тях: “Дъщери ерусалимски – каза Той, – недейте плака за Мене, но плачете за себе си и за чадата си.” От сцените, които се разиграваха сега, Христос погледна напред към времето, когато Ерусалим щеше да бъде разрушен. По време на онова ужасно събитие много от тези, които сега плачеха за Него, щяха да загинат заедно с децата си.

От разрушаването на Ерусалим мислите на Исус се пренесоха към един по-обширен съд. В разрушението на непокаяния град Той видя символ на последното унищожение, което щеше да връхлети света. Каза: “Тогава ще почнат да казват на планините: Паднете върху нас! И на хълмовете -Покрийте ни. Защото ако правят това със суровото дърво, какво ще правят със сухото?” Чрез зеленото дърво Исус представяше самия Себе Си – невинния Изкупител. Бог позволи Неговият гняв към беззаконието да се излее върху възлюбения Му Син. Исус щеше да бъде разпънат заради греховете на хората. Какво страдание щеше да понесе тогава грешникът, който продължаваше да живее в грях? Всички непокаяни и невярващи щяха да изпитат страдание и мъка, каквито езикът не може да изрази.

Много от хората в тълпата, която следваше Спасителя към Голгота, Го бяха приветствали с радостното “осанна” и с размахване на палмови клонки при триумфалното Му влизане в Ерусалим. Но немалко от тях бяха и тези, които викаха тогава “осанна”, защото това беше популярно, а сега надаваха вика “Разпни Го! Разпни Го!”. Когато Христос влезе яздейки в Ерусалим, надеждите на учениците бяха достигнали връхната си точка. Те бяха наобиколили плътно своя Учител, защото чувстваха, че е голяма чест да бъдеш свързан с Него. Но сега, при унижаването Му Го следваха отдалеч. Бяха погълнати от скръб и превити от неосъществени надежди. Колко верни бяха думите на Исус: “Всички вие ще се съблазните в Мене тази нощ, защото е писано: ще поразя Пастира и овцете на стадото ще се разпръснат” (Матей 26:31).

Като стигнаха на мястото на екзекуцията, затворниците бяха завързани към инструментите за мъчение. Двамата крадци се бореха и противяха в ръцете на екзекуторите, които ги поставяха на кръста, но Исус не се съпротиви никак. Майка Му, поддържана от любимия Му ученик Йоан, също придружаваше своя син до Голгота. Беше Го видяла да пада под тежестта на кръста и бе пожелала да сложи ръка под наранената Му глава, за да я подкрепи и да намокри лицето, което някога бе лежало на гърдите -. Но тази печална привилегия – бе отказана. Заедно с учениците и тя все още хранеше надеждата, че Исус ще прояви силата Си и ще се избави от ръцете на враговете. Но от време на време сърцето – се свиваше, когато си спомняше думите, с които Той бе предсказал точно сцените, разиграващи се сега. Когато разбойниците бяха завързани за кръстовете, тя зачака с мъчително напрежение. Дали Този, Който бе давал живот на мъртвите, ще се остави да бъде разпънат? Щеше ли Божият Син да остави сам Себе Си да бъде така жестоко умъртвен? Трябваше ли да престане да вярва, че Исус е Месия? Ще трябва ли да гледа позора и скръбта Му, без да може да се погрижи за Него в нещастието Му? Тя видя да разпъват ръцете Му на кръста. Бяха донесени чук и гвоздеи. И когато шиповете започнаха да пробиват Неговата нежна плът, съкрушените ученици отнесоха настрани от жестоката сцена припадналото в ръцете им тяло на Исусовата майка.

Спасителят не издаде нито звук от страданието. Лицето Му остана спокойно и ведро, но по челото Му избиха едри капки пот. Не се намери милостива ръка, която да обърше смъртната роса от лицето Му, нито пък някой, който със съчувствени думи и непоклатима вярност да подкрепи човешкото Му сърце. Докато войниците извършваха ужасната си работа, Исус се молеше за враговете Си: “Отче, прости им, защото не знаят какво правят!” Мислите Му се пренесоха от Неговите страдания към греха на гонителите Му и върху ужасното възмездие, което щеше да ги сполети. Никаква клетва не бе произнесена над войниците, които така грубо се отнасяха с Него. Никакъв призив към Небето не бе отправен за отмъщение на свещениците и управниците, които злорадстваха над осъществяването на целта си. Христос ги съжаляваше в тяхното невежество и вина. Произнесе само един довод за опрощението им – “защото не знаят какво правят”.

Ако те знаеха, че подлагат на мъчение Този, Който е дошъл, за да спаси грешната раса от вечна гибел, щяха да бъдат обхванати от страшно угризение и ужас. Но незнанието им не оправдаваше вината, защото имаха привилегията да опознаят и приемат Исус като техен Спасител. Някои от тях след известно време щяха да осъзнаят греха си и да се покаят. А други, със своята не покаяност, щяха да попречат да се изпълни за тях Христовата молитва. Но така или иначе Божията цел достигаше своето изпълнение. Исус печелеше правото Си да стане Ходатай на човеците в присъствието на Отца.

Тази Христова молитва за враговете Му обхваща целия свят. Тя включва всеки грешник, който е живял или ще живее от началото на света до края на вековете. Всички са виновни за разпъването на Божия Син. На всички се предлага даром опрощение. “Който иска”, може да се примири с Бога и да наследи вечен живот.

Щом Исус бе прикован, кръстът бе вдигнат от здрави мъже и с голяма сила бе забит на приготвеното място. Това причини страшна болка на Божия Син. Тогава Пилат написа надпис на еврейски, гръцки и латински и го постави на кръста, над главата на Исус. Той гласеше: “Исус Назарянин, юдейският Цар.” Думите в него раздразниха евреите. В съдилището на Пилат те бяха викали: “Разпни Го! Нямаме друг цар освен кесаря” (Йоан 19:15). Бяха заявили, че който признава някакъв друг цар, е предател. Пилат написа точно мисълта, която те бяха изразили. Не се споменаваше за някакво друго нарушение освен това, че Исус е цар на евреите. Надписът представляваше действително признание за верността на евреите към римската власт. Той обявяваше всъщност, че всеки, който претендираше да бъде цар на Израил, щеше да бъде осъден от тях на смърт. Свещениците бяха надминали себе си. Когато правеха заговор за убиването на Христос, Каяфа бе заявил, че е по-добре да умре един човек, за да се спаси цялата нация. Сега тяхното лицемерие бе разкрито. За да погубят Христос, те бяха готови да жертват дори и националното си съществуване.

Свещениците разбраха какво са направили и помолиха Пилат да промени надписа. Те казаха: “Недей писа: юдейски Цар, но: самозваният юдейски цар.” Но Пилат, ядосан на себе си за слабостта, която бе проявил при съдебния процес, отвърна с презрение на завистливите и хитри свещеници и управници, като им каза студено: “Каквото писах, писах!”

Една по-висша сила от Пилат или евреите бе ръководила поставянето на този надпис над главата на Исус. По Божие провидение той бе предназначен да буди размисъл и желание за изследване на Писанията. Мястото, където Христос беше разпънат, бе близо до града. По това време хиляди хора от всички страни се намираха в Ерусалим. И такъв един надпис, който заявяваше, че Исус от Назарет е Месия, щеше да привлече тяхно то внимание. Той бе живата истина, написана от направлявана от Бога ръка.

С Христовите страдания на кръста бе изпълнено пророчеството. Векове преди разпятието сам Спасителят бе предсказал мъчението, което щеше да претърпи. Той бе казал: “Кучета Ме обиколиха, тълпа от злодейци Ме обкръжи, прободоха ръцете Ми и нозете Ми. Мога да преброя всичките Си кости. Хората се взират в Мене и Ме гледат. Разделиха си дрехите Ми и за облеклото Ми хвърлиха жребие” (Пс. 22:16-18). Пророчеството относно дрехите Му се изпълни без съвета или намесата на приятелите или враговете на разпнатия. Облеклото Му бе дадено на войниците, които Го бяха издигнали на кръста. Христос чуваше препирнята на мъжете, които си поделяха дрехите Му. Неговата туника бе изтъкана изцяло от горе до долу, без да бъде шита. Затова те казаха: “Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде.”

В друго пророчество Спасителят бе заявил: “Укор съкруши сърцето Ми и Съм много отпаднал, и чаках да Ме пожали някой, но нямаше никой, и утешители, но не намерих. И дадоха Ми жлъчка за ядене, и в жаждата Ми Ме напоиха с оцет” (Пс. 69:20,21). На тези, които умираха на кръст, бе позволено да се дава упоително питие, за да се притъпи чувството на болка. Такова питие се поднесе и на Исус, но когато го вкуси, Той отказа да го изпие. Не искаше да приеме нищо, което би замъглило ума Му. Вярата Му трябваше да се държи здраво за Бога. В това се състоеше единствената Му сила. Ако притъпеше чувствата Си, би дал предимство на Сатана.

Докато Христос висеше на кръста, враговете Му изразяваха яростта си над Него. Свещеници, управници и книжници се бяха присъединили към тълпата, която осмиваше умиращия Спасител. При кръщението, както и при преображението, бе чут Божият глас, който обявяваше Христос за Негов Син. И пак след това, тъкмо преди Христос да бъде предаден, Отец бе засвидетелствал Неговата божественост. Но сега гласът от небето мълчеше. Не се чу никакво свидетелство в полза на Христос. Той сам понасяше оскърбленията и подигравките от грешните човеци.

“Ако си Син Божий – казваха те, – слез от кръста!” “Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият избраник!” В пустинята на изкушението Сатана бе заявил: “Ако си Божий Син, заповядай на тези камъни да станат хлябове!” “Ако си Божий Син, хвърли се долу” от крилото на храма (Матей 4:3,6). Сатана бе при кръста със своите ангели в човешки образ. Този архидемон и неговите множества съдействаха на свещениците и управниците. Учителите на народа бяха подстрекавали невежата тълпа да произнесе присъда над Един, Когото мнозина от тях никога не бяха виждали до момента, когато бяха накарани да свидетелстват против Него. Свещеници, управници, фарисеи и закоравялата тълпа се бяха обединили заедно в жестока и сатанинска ярост. Религиозните водачи се бяха съединили със Сатана и неговите ангели. Те изпълняваха нарежданията му.

Исус, страдащ и умираш, чуваше всяка дума, когато свещениците казваха: “Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави. Той е израилевият цар, нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него.”Христос можеше да слезе от кръста. Но точно защото не пожела да Се спаси, грешникът може да се надява на прошка и благоволение пред Бога.

С подигравките си над Спасителя хората, които изповядваха, че са тълкувателите на пророчествата, повтаряха думите, които боговдъхновеното слово бе предсказало, че ще изговорят при този случай. Но в слепотата си те не виждаха, че изпълняват пророчеството. Тези, които подигравателно бяха изговорили думите: “Уповава се на Бога, нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син Съм”, едва ли допускаха, че това тяхно свидетелство ще звучи през вековете. Но макар и изговорени подигравателно, тези думи станаха причина някои хора да изследват писанията така, както не бяха правили дотогава. Разумните чуха,потърсиха, размислиха и се молиха. Имаше такива, които не се успокоиха, докато, сравнявайки текст след текст от писанията, не схванаха значението на Христовата мисия. Никога по-рано Христос не бе ставал предмет на подобно всеобщо внимание и опознаване, както когато висеше на кръста. В сърцата на много от тези, които видяха сцената на разпятието и чуха Христовите думи, изгряваше светлината на истината.

В разгара на голямата агония на кръста до Исус дойде лъч на утеха. Това бе молитвата на каещия се разбойник. Двамата мъже, които бяха разпънати заедно с Исус, отначало сипеха ругатни върху Него, а единият от тях, поради силното страдание, ставаше все по-отчаян и нападателен. Но не бе така с неговия другар. Този човек не беше закоравял престъпник. Той се бе отклонил от правия път поради лоши другари, но беше далеч по малко виновен от много други, които стояха при кръста и ругаеха Спасителя. Той бе виждал и чувал за Исус и бе слушал поученията Му, но свещениците и управниците го бяха отклонили от Него. Стараейки се да заглуши съвестта си и да потуши убеждението си, той се хвърляше все по дълбоко и по-дълбоко в грях, докато бе арестуван, разследван като престъпник и осъден да умре на кръст. В съдебната зала и по пътя към Голгота бе близо до Исус. Чу Пилат да заявява: “Не намирам никаква вина у Него” (Йоан 19:4). Забеляза богоподобното държание и милостивото прощение към мъчителите. От кръста той видя много религиозни водачи да се кривят и плезят с презрение и да осмиват Господ Исус. Видя клатещите се със закана глави, чу неприличните думи, изречени от неговия другар по съдба: “Нали си ти Христос, избави Себе Си и нас!” Сред минувачите чу много хора, които защитаваха Исус. Чу ги как повтарят Неговите думи и разказват за делата Му. В сърцето на престъпника се възвърна убеждението, че това е Христос. Обръщайки се към своя другар, другия престъпник, той каза: “Ни от Бога ли се не боиш ти, който си под същото осъждение?” Умиращите разбойници нямаше защо да се страхуват повече от човеци. Но единият от тях бе завладян от убеждението, че има един Бог, от Когото трябва да се страхува, както и едно бъдеще, което го кара да трепери. И сега, както е цял опетнен от грях, скоро ще завърши своята земна история. “И ние справедливо сме осъдени – изстена той, – защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили, а Този не е сторил нищо лошо.”

Сега вече нямаше повече въпроси, нямаше повече съмнения, нямаше повече укори. Когато се осъди за престъплението си, разбойникът изгуби надежда и се отчая. Но в същото време в него се породиха някакви странни, трогателни, добри мисли. Той си припомни всичко, което бе чул за Исус, как бе лекувал болните и бе прощавал грехове. Чул бе и думите на вярващите в Исус, които Го бяха придружили до Голгота плачещи. Бе видял и бе прочел титлата, поставена над главата на Спасителя. Чул бе минувачите да я прочитат – някои със скръб и треперещи устни, а други с насмешка и подигравки. Светият Дух освети ума му и малко по малко веригата на доказателството се скачи. В ранения, подиграван и висящ на кръста Исус той видя Божия Агнец, Който взема греха на света. Гласът му издаде надежда, примесена с голямата душевна мъка на безпомощната,умираща душа, която се хвърля в обятията на умиращия Спасител: “Спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си!”

Отговорът дойде незабавно. Тонът бе мек и мелодичен, думите пълни с любов, състрадание и сила: “Истина ти казвам днес,Пунктуацията в Библията е нанесена през 17 в. В християнския свят има спор за мястото на запетаята – преди или след думата “днес”. ще бъдеш с Мене в рая!”

През дългите часове на агония до ушите на Исус достигаха само ругатни и подигравки. Докато висеше на кръста, към Него продължаваха да долитат насмешки и клетви. С копнеещо сърце Той очакваше учениците Му да изразят вярата си, но чу само печалните думи: “А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израиля!” И тогава, колко приятни за Спасителя бяха тези думи на вяра и любов от устните на умиращия разбойник! Докато еврейските водачи Го отричаха, а дори и учениците Му се съмняваха в Неговата Божественост, бедният разбойник, стъпил на границата на вечността, назова Исус Господ. Много хора бяха готови да Го нарекат Господ, когато вършеше чудеса и възкръсна от мъртвите, но никой не Го призна, когато висеше умиращ на кръста, освен покаяният разбойник, който се спаси в единадесетия час.

Стоящите наблизо доловиха думите, когато разбойникът нарече Исус Господ. Тонът на каещия се човек привлече вниманието им. Онези, които в подножието на кръста се бяха препирали за дрехата на Христос и бяха хвърлили жребие за нея, млъкнаха и се ослушаха. Гневните им гласове утихнаха. Със затаен дъх те погледнаха нагоре към Христос и зачакаха отговора от издъхващите устни.

Когато Исус изрече обещаващите думи, тъмният облак, който сякаш обвиваше кръста, бе пронизан от ясна и жива светлина. До каещия се разбойник достигна съвършеният мир, знак, че Бог го приема. Христос бе прославен в унижението Си. Този, Който в очите на всички други изглеждаше победен, бе победител. Признат бе за носител на греха. Човеци могат да упражняват власт над Неговото човешко тяло. Могат да прободат святите слепоочия с трънен венец. Могат да свалят дрехата Му и да се препират как да я разделят. Но не могат да Му отнемат силата да прощава грехове. Умирайки, Той засвидетелства Своята Божественост и славата на Отец. Ухото Му не е престанало да чува, нито ръката Му се е скъсила, та да не може да спасява. Негово царско право е да спасява напълно онези, които идват при Бога чрез Него.

Истина ти казвам днес, ще бъдеш с Мене в рая! Христос не обеща на разбойника, че в същия този ден ще бъде с Него в рая. Сам Той не отиде там в същия ден. Той спа в гроба, а в утрото на възкресението каза: “Още не съм се възнесъл при Отца” (Йоан 20:17). Но обещанието бе дадено в деня на разпятието, в деня на привидното поражение и мрак. “Днес -докато умира на кръста като злодей, Христос уверява бедния грешник: ще бъдеш с Мене в рая!”

Разпнатите заедно с Исус разбойници бяха поставени по един “от едната и от другата страна, а Исус посред”. Това бе направено по нареждане на свещениците и управниците. Христовото положение между тях трябваше да показва, че от тримата Той е най-големият разбойник. Това бе изпълнение на Писанието: “И към престъпници биде причислен” (Исая 53:12). Но свещениците не схванаха пълното значение на този акт. Както Исус,разпнатият с разбойниците, бе поставен в средата, така Неговият кръст е поставен в средата на умиращия в грях свят. И думите за прошката, казани към каещия се разбойник, запалиха светлината, която щеше да освети земята до най-далечните краища.

С удивление гледаха ангелите безпределната любов на Исус, Който,страдащ от крайна душевна и физическа мъка, мислеше само за другите и насърчи каещата се душа да повярва. В униженото Си положение Той се обърна към ерусалимските дъщери като Пророк; като Свещеник и Ходатай замоли Отец да прости на Неговите мародери; като любещ Спасител прости греховете на разкаялия се разбойник.

Докато погледът на Исус се рееше над множеството край Него, една фигура привлече вниманието Му. В подножието на кръста стоеше майка Му, подкрепяна от ученика Йоан. Тя не можеше да издържи дълго да бъде далече от Сина си; и Йоан, като знаеше, че краят ще настъпи скоро, пак я бе довел пред кръста. В предсмъртния Си час Христос си спомни за Своята майка. Вглеждайки се в покрусеното – от скръб лице и след това в Йоановото, Той – каза: “Жено, ето син ти!” След това каза на Йоан: “Ето майка ти!” Йоан разбра Христовите думи и прие поверената му майка. Той веднага я заведе у дома си и оттогава се грижеше нежно за нея. О,милостив, любвеобилен Спасител – в най-големите Си физически и душевни мъки Той помисли и се погрижи за Своята майка! Той нямаше пари, с които да – осигури сносен живот; но бе в олтара на Йоановото сърце и затова му повери майка Си като скъпо завещание. Така Той – осигури онова, от което тя най-много се нуждаеше – нежното съчувствие на човек, който я обича, защото тя обичаше Исус. Като я прие като най-скъпо нещо, поверено от Христос, Йоан прие едно голямо благословение. Напомняше му постоянно за неговия любим Учител.

Съвършеният пример на Христовата синовна любов свети с непомрачен блясък сред мъглата на вековете. В продължение на тридесет години Исус бе помагал с ежедневен труд в носене на тежестите на дома. И сега даже в последната Си агония Той не забрави да се погрижи за скърбящата Си, овдовяла майка. Същият дух ще се проявява във всеки ученик на нашия Господ. Христовите последователи ще смятат за част от своята религия да уважават родителите си и да се грижат за тях. От сърце, запазило Неговата любов, бащата и майката могат да очакват само разумни грижи и нежно съчувствие.

И сега Господ на славата умираше като откуп за човечеството. Но когато предаваше скъпоценния Си живот, Христос не бе подкрепян от триумфираща радост. Всичко наоколо бе потискащ мрак. Но не страхът от смъртта, която тегнеше над Него, нито болката и позорът на кръста бяха причина за неизказаната Му агония. Той бе най-големият страдалец. Неговото страдание произлизаше от чувството за зловредността на греха, от съзнанието, че поради доближаването и фамилиарниченето си с греха човекът е бил заслепен, та да не вижда неговата чудовищност. Христос знаеше каква голяма сила има грехът над човешкото сърце и колко малко хора ще пожелаят да се освободят от неговата власт. Знаеше, че без помощ от Бога човечеството ще загине. И Той видя да загиват цели множества, които имаха на разположение изобилна помощ.

На Христос като наш заместник и застъпник бе възложено нечестието ни. Той бе сметнат за престъпник, за да може да ни изкупи от присъдата на закона. Вината на всеки Адамов потомък тежеше на сърцето Му. Божият гняв против греха, страшното изявление на Неговото неодобрение към нечестието изпълваха душата на Божия Син с ужас. През целия Си живот Христос бе проповядвал на един паднал свят добрата вест за милостивата и опрощаваща любов на Отца. Спасение и за най-големия грешник – това бе Неговата тема. Но сега, когато носеше ужасната тежест на вината, Той не можа да види милостивото лице на Отца. Оттеглянето на Божественото присъствие от Спасителя в този час на агония прониза сърцето Му с такава мъка, която никога не може да бъде разбрана от човеците. Тази агония бе толкова силна, че физическата болка бе трудно доловима.

Сатана със страшните си изкушения разкъсваше сърцето на Исус. Спасителят не можеше да погледне зад портите на гроба. Надеждата не му разкриваше, че ще излезе от гроба като победител, нито пък, че жертвата Му ще бъде приета от Отца. Той се побоя да не би грехът, който е така оскърбителен за Бога, да Го раздели завинаги от Него. Христос изпитваше същата душевна мъка, която ще изпита и грешникът, когато милостта се оттегли и не ще има вече кой да пледира за провинената раса. Чувството за грях, довеждащо до гнева на Отца над Него като заместник на човека това бе, което направи чашата, която Той пиеше, толкова горчива. И тя сломи сърцето на Божия Син.

С удивление ангелите наблюдаваха отчаяната агония на Спасителя. Небесните същества покриха лицата си, за да не видят ужасната гледка. Неодушевената природа също изрази своето съчувствие към нейния оскърбен и умиращ Създател. Слънцето отказа да гледа ужасната картина. То огряваше земята със своите изобилни, светли обедни лъчи и изведнъж сякаш се загуби. Пълен мрак като погребален воал обви кръста. “Настана мрак по цялата земя до деветия час.” В момента нямаше нито слънчево затъмнение, нито друга природна причина, на която да се дължи тази непрогледност, която приличаше на най-гъстата среднощна тъмнина без луна и звезди. Това бе чудотворно свидетелство, дадено от Бога, за да бъде затвърдена вярата на всички следващи поколения.

Божието присъствие се криеше в гъстата тъмнина. Бог прави мрака Свое покривало, с което закрива славата Си от човешките очи. До кръста стояха Бог и Неговите святи ангели. Бог Отец бе със Своя Син. Но Той не разкри присъствието Си. Ако славата Му блеснеше от облака, всяко човешко същество, което я видеше, би било унищожено. Но в този страшен час Христос не трябваше да бъде утешен с присъствието на Своя Отец. Той сам изтъпка жлеба и никой от човешките синове не бе с Него.

Бог прикри в гъстия мрак последната човешка агония на Своя Син. Всички, които видяха Христос в страданието Му, се увериха в Неговата Божественост. Това лице, зърнато от човешко същество, никога вече нямаше да бъде забравено. Както лицето на Каин изразяваше вината му на убиец, така и лицето на Христос разкриваше невинност, спокойствие, доброжелателство – образа на Бога. Но обвинителите Му не искаха да обърнат внимание на небесния отпечатък. В продължение на дългите часове на агония Христос бе наблюдаван от подиграващото се множество. Сега бе милостиво скрит с Божията мантия.

Сякаш гробна тишина падна над Голгота. Неописуем ужас обхвана тълпата, която се бе събрала около кръста. Ругатни и подигравки останаха недоизречени. Мъже, жени и деца се проснаха на земята. От време на време от облака блясваха ярки светкавици и осветяваха кръста и разпънатия Изкупител. Свещеници, управници, книжници, екзекутори и тълпата – всички мислеха, че за тях е настъпил часът на отмъщението. След известно време някои започнаха да шепнат, че сега Христос ще слезе от кръста. Други се опитваха слепешком да намерят обратния път за града, като удряха гърдите си и ридаеха от страх.

В деветия час мракът се оттегли от народа, но все още обгръщаше Спасителя. Той бе символ на агонията и ужаса, които тежаха на сърцето Му. Никое око не можеше да проникне през тъмнината, която обвиваше кръста, и никой не можеше да проникне в по-дълбокия мрак, който обвиваше страдащата душа на Христос. Гневните светкавици сякаш бяха хвърлени по Него, както висеше на кръста. Тогава “Исус извика със силен глас и каза: Или, Или, лама савахтани? Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?” Когато външният мрак обви Спасителя, много хора извикаха: “Небесното отмъщение е насочено към Него. Светкавиците на Божия гняв са насочени към Него, защото Той претендира, че е Божият Син.” Мнозина от вярващите в Него чуха отчаяния Му вик. Надеждата им се стопи. Щом Бог бе изоставил Исус, на какво можеха да се надяват Неговите последователи?

Когато мракът се оттегли от угнетения дух на Христос, Той почувства отново физическото си страдание и извика: “Жаден съм!” Един от римските войници се смили над Него, като видя изсъхналите Му устни, взе гъба, надяната на тръстика и като я натопи в съд с оцет, я предложи на Исус. Но свещениците се подиграха на агонията Му. Когато мракът покри земята, те се сковаха от ужас. А когато страхът попремина, се побояха, че Исус може да им убегне. Неговите думи: “Или, Или, лама савахтани?” изтълкуваха криво. Със силно презрение и желание за оскърбление казаха: “Той вика Илия!” Отхвърлиха и последната възможност да облекчат страданията Му. “Да видим – казаха те – дали ще дойде Илия да Го избави!”

Непорочният Божи Син увисна на кръста с наранена от бичуване плът. Същите ръце, които тъй често се бяха протягали, за да благославят, бяха приковани на дървените греди. Нозете, които тъй неуморно ходеха, за да служат и вършат услуги от любов, бяха забити с шипове за дървото. Царствената Му глава бе прободена от трънения венец. От треперещите Му устни се изтръгна плачевен вик и всичко това, което понесе – кървавите капки, стичащи се от главата Му, от ръцете Му, от нозете Му, агонията, разтърсила тялото Му, и неизказаната мъка, изпълнила душата Му, когато Отец Му се скри от Него, заявяват на всеки човек: заради тебе Божият Син се съгласи да понесе товара на вината, заради тебе Той разруши царството на смъртта и разтвори вратите на рая. Този, Който усмири разярените вълни и ходи по бурното море, Който принуждаваше демоните да треперят и болестите да напускат жертвите си, Който отваряше очите на слепите и възвръщаше мъртвите към живот, принесе Себе Си на кръста като жертва, и то от любов към тебе. Той, Носителят на греха, понесе гнева на Божията справедливост и заради тебе Сам стана грях.

Присъстващите наблюдаваха с мълчание края на ужасната сцена. Слънцето светна пак, но кръстът все още бе в мрак. Свещеници и управници погледнаха към Ерусалим и ето, гъстият облак се бе спрял над града и над равнините на Юдея. Слънцето на правдата, Светлината на света оттегляше лъчите Си от привилегирования някога град Ерусалим. Страшните светкавици на Божия гняв бяха насочени срещу осъдения град. Изведнъж тъмнината се вдигна от кръста. И с ясен, подобен на тръба глас, който сякаш проехтя над цялото творение, Исус извика: “Свърши се!Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.” Светлина огря кръста и лицето на Спасителя блесна със славата на Слънцето. След това склони глава на гърдите Си и издъхна.

В ужасния мрак, наглед изоставен от Бога, Христос изпи и последните капки от чашата на човешкото окаянство. През онези страшни часове Той разчиташе на доказателството, което Му бе давано досега, че е приет от Своя Отец. Той познаваше характера на Отца. Разбираше Неговата справедливост, Неговата милост и Неговата велика любов. Чрез вяра се остави в ръцете на Този, на Когото винаги с радост бе послушен. И когато покорно се предаде на Бога, се освободи от чувството, че благоволението на Отца е загубено. Чрез вяра Христос стана победител.

Никога преди това земята не е била свидетел на такава сцена. Множеството стоеше като парализирано и със затаен дъх се взираше в Спасителя. Отново мрак покри земята и като тежък гръм се разнесе страшен тътен. Стана силно земетресение. Хората бяха разтърсени и нахвърляни един върху друг. Последва безумно смущение и вцепенение. От околните планини се откъсваха скали и падаха с трясък в равнините. Отвориха се гробове и мъртвите бяха изхвърлени от тях. Сякаш творението бе разтърсено до най-малките си частици. Свещеници, управници, войници, екзекутори и народ, онемели от ужас, лежаха проснати на земята.

Когато от Исусовите уста се изтръгна силният вик: “Свърши се!”,свещениците служеха в храма. Беше часът за вечерната жертва. Агнето, представляващо Христос, бе донесено, за да бъде заклано. Облечен в много значещото си и красиво облекло, свещеникът стоеше с вдигнат нож, както бе направил Авраам, когато щеше да заколи сина си. Народът го следеше с напрегнат интерес. Но земята се разтърси и се заклати, защото сам Господ приближаваше. Изведнъж храмовата завеса се раздра с шум от горе до долу от една невидима ръка и остави открито за погледите на множеството онова място, което някога се изпълваше с Божието присъствие. Това бе място, където Шекината бе обитавала. Там Бог бе изявявал Своята слава над умилостивилището. Никой човек, освен първосвещеникът, не бе вдигал някога завесата, която отделяше отделението от останалата част на храма. Той влизаше там веднъж в годината, за да прави умилостивение за греховете на народа. И ето, тази завеса сега се раздра на две. Най святото нещо на земното Светилище вече не бе свято.

Всички бяха обхванати от ужас и смущение. Свещеникът тъкмо щеше да заколи жертвата, но ножът падна от разтрепераната му ръка и агнето побягна. Символът срещна своята същност в смъртта на Божия Син. Великата жертва бе вече принесена. Пътят към най-святото място бе открит. Нов и жив път бе отворен за всички. Не бе нужно повече грешното и скърбящо човечество да чака влизането на първосвещеника. Отсега нататък Спасителят трябваше да служи като свещеник и застъпник в небето на небесата. Сякаш жив глас каза на поклонниците там: “Настъпи краят на всички жертви и приноси за грях. Божият Син дойде според думата Си: “Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да изпълня Твоята воля, о, Боже.” “Със собствената Си кръв” Той влезе “веднъж в светилището” “и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 10:7, 9:12).

Елън Уайт „Копнежът на вековете„

Материалът Голгота е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Христос рядко събираше само учениците, за да слушат Неговите думи. Той не избираше за Свои слушатели само тези, които знаеха пътя на живота. Неговата задача бе да достигне множествата, които живееха в невежество и заблуда. Исус преподаваше уроците Си върху истината там, където те можеха да стигнат до замъглените умове. Самият Той бе въплъщение на Истината, застанал препасан, с протегнати напред ръце за благословение и с думи на предупреждение, молба и насърчение, желаещ да издигне духовно всеки, който би дошъл при Него.

Планинската проповед, макар и произнесена специално за учениците, бе чута и от множествата. След като избра апостолите, Исус отиде с тях до брега на езерото. Тук хората бяха започнали да се събират още от ранните утринни часове. Освен обичайните тълпи от галилейските градове имаше хора от Юдея и дори от Ерусалим; от Перея, Декаполис, Идумея, чак до южната част на Юдея; от Тир и Сидон – финикийските градове на средиземноморския бряг. “Като чуха колко много чудеса правел”, те дойдоха “да Го чуят и да се изцелят от болестите си, защото сила излизаше от Него и изцеляваше всичките” (Марко 3:8; Лука 6:17-19).

Тясната пясъчна ивица не можеше да побере дори прави всички хора в обсега на Неговия глас, които искаха да Го чуят, и Исус тръгна обратно към планинския склон. След като стигна до място, подходящо за събиране на множество хора, Той седна на тревата и учениците и всички останали последваха примера Му.

Учениците винаги стояха до Исус. Народът се притискаше до Него, но те разбираха, че не трябва да бъдат отделени от Неговото присъствие. Сядаха близо, за да не пропуснат нито дума от поученията Му. Слушаха внимателно, с желание да разберат истините, които те трябваше да разнесат по всички страни от всички векове.

Сега те се притискаха до своя Учител с чувството, че ще се случи нещо необикновено. Вярваха, че царството ще бъде основано скоро и от сутрешните събития бяха получили уверение, че по този въпрос ще бъде направено някакво съобщение. Нетърпение се чувстваше сред присъстващите и любопитните лица издаваха колко голям е интересът. След като хората седнаха по тревистия хълм в очакване на думите на Божествения Учител, сърцата им се изпълниха с мисли за бъдеща слава. Присъстваха книжници и фарисеи, които очакваха деня, когато щяха да имат власт над омразните римляни, за да притежават богатствата и разкоша на великата световна империя. Бедните селяни и рибари се надяваха да чуят уверението, че техните жалки колиби, оскъдната храна, животът на непосилен труд и страхът от нищета ще бъдат заменени с имения, изобилие и лек живот. Те се надяваха единствената им груба дреха, която служеше за наметка през деня и за завивка през нощта, да бъде заменена от Христос с пищните и скъпи одежди на техните завоеватели. Всички сърца се вълнуваха от гордост и надежда, че Израил скоро ще бъде почетен измежду народите като избран от Бога и Ерусалим ще се издигне като столица на световно царство.

Христос разби надеждите за световно господство. В Планинската проповед Той се опита да премахне илюзията, създадена чрез погрешно възпитание, и да даде на слушателите ясна представа за Своето царство и за собствения Си характер. Все пак Той не отправи директен упрек към заблудите на народа. Виждаше нещастието на света, породено от греха, и въпреки това не описа ясно собствената им окаяност. Научи ги на нещо много по-добро от това, което знаеха. Без да оборва представите им за Божието царство, Той каза какви са условията, за да се влезе там, и ги остави сами да си направят заключение за неговия характер. Истините, които им предаваше, са не по-малко важни за нас, отколкото бяха за следващите Го тогава множества. Ние имаме не по-малко нужда да научим основните принципи на Божието царство.

Първите думи на Христос, отправени към хората на хълма, бяха думи на благословение. Щастливи са тези, каза Той, които осъзнават духовната си нищета и чувстват нужда от изкупление. Евангелието трябва да се проповядва на бедните. То се разкрива не на духовно гордите – тези, които твърдят, че са богати и нямат нужда от нищо, а на тези, които са смирени и разкаяни. Има само един извор за очистване от греха – изворът, предназначен за нищите по дух.

Гордото сърце се стреми да си спечели спасението, но както нашето право, така и нашата годност за небето могат да се осигурят чрез Христовата правда. Господ не може да направи нищо за възстановяване на човека, докато той, убеден в своята слабост и освободен от самодоволство, не се постави под Божие ръководство. Едва тогава може да получи дара, който Бог иска да му даде. Всичко се предоставя на душата, която чувства нужда от Него. Тя има неограничен достъп до Този, в Когото обитава цялата пълнота на Божеството. “Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светий: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух” (Исая 57:15).

“Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.” С тези думи Христос съвсем не ни учи, че скръбта сама по себе си има силата да премахва вината от греха. Той не ни дава разрешение за престорено или преднамерено смирение. Скръбта, за която говори Исус, не се състои от меланхолия и ридания. Докато скърбим заради греха, ние трябва да се радваме на скъпоценната привилегия да бъдем Божии чада.

Често страдаме, защото злите ни дела водят до неприятни за нас последствия, но това не е покаяние. Истинската мъка за греха е резултат от действието на Светия Дух. Духът разкрива неблагодарността на сърцето, което е обидило и наскърбило Спасителя, и чрез покаяние ни води до подножието на кръста. С всеки нов грях Христос е наранен отново. Когато погледнем към Този, Когото сме проболи, ние изпитваме мъка за греховете, които са Му причинили страдание. Такава скръб води до отхвърляне на греха.

Светският човек може да обяви тази скръб за слабост, но тя е силата, свързваща каещия се грешник и безкрайния Бог с връзки, които не могат да бъдат прекъснати. Тя показва, че Божиите ангели връщат на душата добрите качества, които са били изгубени чрез закоравяване на сърцето и беззаконие. Сълзите на покаяние са само дъждовни капки, предхождащи слънчевата светлина на светостта. Тази скръб предвещава радост – бъдещия извор на живот в душата. “Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа, своя Бог – Аз няма да направя да ви нападне гневът Ми, защото Съм милостив, казва Господ“ (Еремия3:13,12). “За наскърбените в Сион” Той е наредил да им бъдат дадени “венец вместо пепел, миро на радост вместо плач, облекло на хваление вместо унил дух”(Исая 61:3).

Има утеха и за тези, които преживяват мъка в изпитание. Горчивината от мъката и унижението са по-добри от насладата в греха. Чрез беди Бог ни разкрива слабите места в нашия характер, за да можем с Неговата благодат да победим недостатъците си. Пред нас се отварят непознати страници от нашия характер и ние сме изпитвани дали желаем да приемем укорите и съветите на Бога. Когато стигнем до изпитание, не трябва да се измъчваме и да се оплакваме. Не трябва да се бунтуваме или да се безпокоим, така че да изпуснем Христовата ръка. Необходимо е да смирим душите си пред Бога. Господните пътища са неясни за този, който иска да вижда нещата в приятна за него светлина. Те изглеждат мрачни и безрадостни за нашето човешко естество. Божиите пътища обаче са милостиви и краят им води до спасение. Илия не знаеше какво върши, когато в пустинята каза, че не иска да живее и се помоли да умре. Господ в Своята милост не послуша думите му. На Илия тепърва предстоеше да извърши велико дело и след като приключи работата си, не трябваше да загине в пустинята обезсърчен и самотен. На Илия предстоеше не да слезе в мрака на смъртта, а да се възнесе в слава до небесния трон, придружен от ангелски колесници.

Божието слово към скърбящите е: “Видях пътищата му и ще го изцеля; още ще го водя и пак ще утеша него и наскърбените му.” “Аз ще обърна жалеенето им в радост и ще ги утеша, и ще ги развеселя подир скръбта им” (Исая 57:18; Еремия 31:13).

“Блажени кротките.” Трудностите, с които ще се сблъскаме, могат да бъдат облекчени до голяма степен от кротостта, скрита в Христос. Ако притежаваме смирението на нашия Господ, ние ще се издигаме над обидите, отказите и неприятностите, които преживяваме всеки ден, и те няма да обезсилват духа ни. Най-висшето свидетелство за благородството в един християнин е себевладеенето. Човек, заплашван от малтретиране или жестокост и не успяващ да поддържа в себе си дух на спокойствие и упование в Бога, ограбва от Бога правото Му да разкрие чрез него съвършения Си характер. Смиреното сърце е силата, която дава победа на Христовите последователи; смирението е белег за връзката им с небесните дворове.

“Защото, ако и да е възвишен, Господ пак гледа на смирения” (Пс. 138:6). Бог се отнася с нежност към хората, които разкриват кроткия и смирен Христов дух. Макар и презирани от света, те имат голяма стойност в Божиите очи. Не само мъдрите, великите, щедрите ще получат достъп до небесните жилища; не само енергичният библейски работник, изпълнен с усърдие и работещ активно. Не. Нищите по дух, които копнеят за присъствието на пребъдващия Христос; смирените по сърце, чиято най висша цел е вършене на Божията воля – именно такива хора ще получат достъп. Те ще бъдат измежду тези, които са изпрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнеца. “Затова са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях” (Откр. 7:15).

“Блажени, които гладуват и жадуват за правдата.” Чувството за собствено нищожество ще предизвика в сърцето глад и жажда за правда и това желание няма да остане неудовлетворено. Онези, които направят за Исус място в сърцата си, ще осъзнаят Неговата любов. Копнежът на всички, желаещи да имат характер, подобен на Божия, ще бъде задоволен. Светият Дух никога не оставя без подкрепа душата, която се стреми към Исус. Светият Дух – показва Христовите качества. Ако погледът не се измества от Христос, работата на Духа не спира, докато душата не стане подобна на Неговия образ. Чистата любов ще разшири кръгозора на душата, като – даде способност за по-големи постижения, за по-голямо познание на небесните неща, така че да не остане лишена от духовна пълнота. “Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.”

Милостивите ще намерят милост и чистите по сърце ще видят Бога. Всяка нечиста мисъл омърсява душата, притъпява чувството за морал и заличава следите, оставени от Светия Дух. Тя замъглява духовното зрение по такъв начин, че човек не може да види Бога. Господ може да опрости покаялия се грешник и прави това, но макар и опростен, душата му остава опетнена. Този, който иска да има ясно разбиране за духовната истина, трябва да избягва всякаква нечистота в говор и мисъл.

Думите на Христос обаче обхващат нещо повече от освобождаване от плътската нечистота, нещо повече от освобождаване от церемониалното омърсяване, което евреите така старателно избягваха. Себелюбието не ни позволява да видим Бога. Човекът със себелюбив дух смята Бога за напълно подобен на себе си. Докато не отхвърлим това разбиране, не можем да разберем Този, Който е любов. Само безкористното сърце, смиреният и доверчив дух ще Го видят като “жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и вярност” (Изх. 34:6).

“Блажени миротворците.” Божият мир се ражда от истината. Това означава хармония с Бога. Светът е във вражда с Божия закон; грешниците са във вражда със своя Творец и в резултат на това те враждуват помежду си. Но псалмистът заявява: “Много мир имат ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма спънки, та да се препъват” (Пс. 119:165).Човек не може сам да постигне мир. Човешките планове за пречистване и облагородяване на хората или обществото ще бъдат лишени от мир, тъй като те не достигат сърцето. Единствената сила, която може да създаде и увековечи истинския мир, е Христовата благодат. Когато тази истина се възприеме от сърцето, то ще отхвърли злите страсти, които предизвикват спорове и разногласия. “Вместо драка ще израсте елха, вместо трън ще израсте мирта” и пустинята на живота “ще се възрадва и ще цъфне като крем” (Исая 55:13, 35:1).

Множествата бяха удивени от това учение, което толкова много се различаваше от заповедите и примера на фарисеите. Хората бяха започнали да мислят, че щастието се съдържа в притежанията и че славата и почитта на света са нещата, към които трябва да се стремят. Беше много приятно да те наричат “учителю”, да бъдеш възхваляван като мъдър и религиозен човек и по този начин да парадираш с добродетелите си пред обществото. Това се смяташе за върха на щастието. Но в присъствието на многобройното множество Исус заяви, че земното богатство и почестите са цялата награда, която тези хора въобще ще получат. Той говореше с увереност и думите Му бяха придружени от сила да убеждава. Присъстващите замълчаха и чувство на страх навлезе в душите им. Те се гледаха един друг със съмнение. В такъв случай кой от тях би се спасил, ако ученията на този човек са верни? Мнозина бяха убедени, че забележителният учител е движен от Божия Дух и ученията, които проповядва, идват от Бога.

След като обясни в какво се състои истинското щастие и как може да бъде придобито, Исус посочи ясно задълженията на Своите ученици, като избрани учители от Бога, за да водят другите в пътя на спасението и вечния живот. Той знаеше, че те често ще понасят разочарования и обезсърчение, че ще се сблъскат с упорита съпротива, че ще бъдат обиждани и тяхното свидетелство – отхвърляно. Исус много добре знаеше, че изпълнявайки мисията си, тези скромни мъже, които слушат думите Му толкова внимателно, ще преживеят хули, мъчения, затвори и смърт. Затова Той продължи:

“Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мене; радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гонеха пророците, които бяха преди вас” (Матей 5:11,12).

Светът обича греха и мрази правдата и това беше причината за неговото враждебно отношение към Исус. Всички, които отхвърлят Исусовата безгранична любов, ще намират християнството за едно обезпокоително учение. Светлината на Христос разпръсква мрака, който покрива техните грехове, и те ще виждат, че имат нужда от промяна. Докато поддаващите се на влиянието на Светия Дух започват война със себе си, хората, които се държат за греха, воюват срещу истината и нейните представители.

Така се създава борба и Христовите последователи са обвинявани, че създават смутове сред народа. Близостта им с Бога предизвиква омразата на света. Те понасят укора за Христос и ходят по пътя, извървян от най благородния на земята. Гоненията се посрещат с радост, а не с мъка. Всяко огнено изпитание е Божие средство за пречистване. То ги прави годни за делото им на Божии съработници. Всеки конфликт има значение във великата битка за правда; всеки конфликт ще допринесе за радостта от окончателната им победа. Като знаят това, изпитването на тяхната вяра и търпение ще бъде приемано с радост, а не със страх и стремеж да се избегне. С копнеж да изпълнят задълженията си към света, съсредоточили мислите си в желанието да бъдат одобрени от Бога, Неговите служители трябва да изпълняват всяко задължение независимо от страха или от благоразположението на хората.

“Вие сте солта на земята”, каза Исус. Не се оттегляйте от света, за да избегнете гоненията. Вие трябва да живеете между хората, така че Божествената любов да бъде като сол, която запазва света от развала.

Сърцата, поддали се на влиянието на Светия Дух, са проводници, чрез които се излива Божието благословение. Ако служителите на Бога бъдат взети от Земята и Неговият Дух се оттегли от хората, този свят ще бъде опустошен и унищожен от управлението на Сатана. Макар че нечестивите не го знаят, те дължат дори благословенията в този живот на присъствието на Божиите люде, които презират и потискат. Но ако християните са такива само по име, те са като солта, която е загубила вкуса си. Те нямат добро влияние в света. Чрез погрешното представяне на Бога стават по-лоши и от невярващите.

“Вие сте светлината на света.” Евреите искаха да ограничат спасението до собствената си нация, но Христос им показа, че спасението е като слънчевата светлина. То принадлежи на целия свят. Библейската религия не трябва да бъде затваряна между кориците на една книга или между стените на една църква. Тя не трябва да бъде изваждана от време на време за наша полза и след това отново оставяна настрана, а да освещава всекидневния живот, да се разкрива във всяка делова работа и във всичките ни обществени взаимоотношения.

Истинският характер не се формира вън от човека, за да се облече като дреха; той се излъчва отвътре. Ако желаем да насочваме други хора по пътя на правдата, принципите на правдата трябва да живеят в собствените ни сърца. Изповядването на вяра може да провъзгласява теорията на религията, но всъщност практическото ни благочестие открива Словото на истината. Постоянството в живота, осветеният говор,непоклатимата вярност, духът на дейна благотворителност, примерът на благочестие – това са средствата, чрез които светлината се предава на света.

Исус не се спря на отделните точки от закона, но не остави слушателите да стигнат до заключение, че е дошъл, за да премахне Своите изисквания. Той знаеше, че има шпиони, готови да използват всяка изпусната дума в служба на целите си. Той познаваше предразсъдъците в умовете на мнозина от слушателите и не каза нищо, което да разколебае тяхната вяра в религията и обичаите, предадени им чрез Мойсей. Сам Христос бе дал и моралния, и церемониалния закон. Той не дойде, за да премахне доверието в собствените Си наставления. Именно поради голямата Си почит към закона и пророците Исус се опита да разруши стената от предания и ритуали, която бе станала затвор за евреите. Отхвърляйки погрешните им тълкувания на закона, в същото време Той внимателно пазеше учениците Си да не би да пренебрегнат жизненоважните истини, поверени на евреите.

Фарисеите се гордееха с това, че изпълняват закона. И все пак във всекидневния си живот те познаваха неговите принципи толкова малко, че думите на Спасителя им звучаха като ерес. Когато Той премахна нечистотата, под която бе заровена истината, помислиха си, че се премахва самата истина. Шепнеха си един на друг, че Исус омаловажава закона. Той прочете техните мисли и им отговори: “Да не мислите, че Съм дошъл да разруша закона или пророците; не Съм дошъл да разруша, но да изпълня” (Матей 5:17). Тук Исус отхвърли обвинението на фарисеите. Неговата мисия в света бе да защити святите изисквания на този закон, за който те Го обвиняваха в нарушение. Ако Божият закон можеше да бъде променен или отменен, тогава нямаше нужда Христос да изтърпи последствията от нашите грехове. Той дойде да обясни отношението на закона към човека и да онагледи неговите заповеди чрез собствения Си живот на послушание.

Бог ни е дал Своите святи заповеди, защото обича човечеството. Той разкрива принципите на правдата, за да ни предпази от последствията на беззаконието. Законът е израз на Божия начин на мислене; когато го приемем с вярата в Христос, превръща се в наш начин на мислене. Законът ни издига над силата на естествените желания и наклонности, над изкушенията, които водят до грях. Бог иска да бъдем щастливи. Той ни е дал заповедите от закона, за да имаме радост, като ги спазваме. Когато при Исусовото рождение ангелите пееха “слава на Бога във висините и на Земята мир между човеците” (Лука 2:14), те обявяваха принципите на закона, който Исус дойде “да възвеличи и направи почитаем”.

Когато законът бе провъзгласен на Синай, Бог откри пред хората светостта на Своя характер, така че те да видят разликата с греховността на собственото си естество. Законът бе даден, за да осъзнаят греха си и да разберат, че имат нужда от Спасител. Той би извършил това, ако неговите принципи бяха засегнали сърцата чрез Светия Дух. Това дело все още трябва да бъде вършено. Тези принципи на закона са изяснени в живота на Христос и когато Светият Божи Дух докосва сърцето, когато светлината на Христос открива на хората тяхната нужда от пречистващата Му кръв и оправдаващата Му праведност, законът продължава да бъде средство, което ни води до Христос, за да бъдем оправдани чрез вяра. “Законът Господен е съвършен, възвръща душата” (Пс. 19:7).

“Докле премине небето и земята – заяви Исус, – ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.” Слънцето, което свети в небето, твърдата земя, на която живеем, са Божии свидетели за непроменимостта и вечността на Неговия закон. Дори те да преминат, Божиите заповеди ще останат. “По-лесно е небето и земята да преминат, отколкото една точка от закона да падне” (Лука 16:17). Системата от символи, които посочваха Исус като Агнец Божи, беше отменена с Неговата смърт, но заповедите от Декалога са толкова непоклатими,колкото непоклатим е Божият трон.

Тъй като “законът Господен е съвършен”, всяко отклонение от него е грях. Тези, които пренебрегват Божиите заповеди и учат другите да вършат същото, са осъдени от Христос. Животът на послушание, изживян от Спасителя, потвърди изискванията на закона; той доказа, че законът може да бъде спазван в човешко естество и показа превъзходството на характера, който послушанието развива. Всички, които го спазват така, както Исус го спазваше, заявяват по същия начин, че “законът е свят и заповедта свята, праведна и добра” (Римл. 7:12). От друга страна всички, които нарушават Божиите заповеди, поддържат твърденията на Сатана, че законът е несправедлив и не може да бъде спазван. Така те подкрепят измамите на големия противник и позорят Бога. Те са деца на нечестивия, който пръв въстана срещу Божия закон. Ако бъдат допуснати в небето, отново ще внесат разногласие и бунтарски дух и ще застрашат доброто състояние на вселената. Нито един човек, умишлено пренебрегващ един-единствен принцип от закона, не може да влезе в небесното царство.

Равините смятаха, че правдата им е паспорт за небето. Исус обаче им заяви, че тя е недостатъчна и недостойна. Фарисейската правда се състоеше от външни церемонии и от теоретично познаване на истината. Равините твърдяха, че стават святи чрез собствените си усилия да спазват закона, но делата им бяха разделили правдата от религията. Докато спазваха ритуалите съвсем точно, животът им беше неморален и недостоен. Тяхната така наречена “правда” никога не би могла да влезе в небесното царство.

Най-голямата заблуда в дните на Христос бе, че самото съгласяване с истината представлява праведност. В цялата човешка история теоретичното познаване на истината не е било достатъчно за спасяване на душата. То не ражда плодове на правда. Ревностното спазване на онова, което се нарича богословска истина, е съпроводено често с омраза към неподправената истина, изявена в живота. Върху най-тъмните страници от историята са отбелязани престъпления, извършени от фанатични привърженици на религията. Фарисеите твърдяха, че са Авраамови потомци и се хвалеха с притежаването на Божиите слова. Но тези предимства не ги предпазиха от себелюбие, злоба, алчност и най-долно лицемерие. Те се смятаха за най добрите вярващи на света, но с тяхното така наречено правоверие разпънаха Господа на славата.

Същата опасност съществува все още. Мнозина са убедени, че са християни просто защото се придържат към някакви богословски догми. Те обаче не са приложили истината във всекидневния си живот. Не са повярвали в нея и не са я обикнали. Затова не са получили силата и благодатта, които идват от освещението чрез истината. Някои могат да изповядват вяра в истината, но ако тя не ги прави искрени, любезни, търпеливи, въздържани, благочестиви, истината става проклятие за тези, които я притежават, а чрез тяхното влияние – проклятие за света.

Правдата, проповядвана от Христос, е съобразяване на чувствата и живота към разкритата Божия воля. Грешни хора могат да станат праведни само ако имат вяра в Бога и поддържат жива връзка с Него. Тогава истинското благочестие ще направи мислите възвишени и ще облагороди живота. Тогава външните форми на религията се съгласуват с вътрешната чистота на християнина. Тогава церемониите, необходими в службата за Бога, не са безсмислени ритуали като тези на лицемерните фарисеи.

Исус разгледа заповедите поотделно и обясни широчината и дълбочината на техните изисквания. Вместо да премахне една йота от силата им, Той показа колко всеобхватни са техните принципи и изведе на бял свят фаталната грешка на евреите, които външно се представяха за послушни. Исус заяви, че Божият закон се нарушава с една зла мисъл или нечестив поглед. Човек, стане ли съучастник и в най-малката несправедливост, нарушава закона и принизява моралния си облик. Убийството се поражда първо в мислите. Който даде място на омраза в сърцето си, тръгва по пътя на убиеца и приносите му са мерзост за Бога.

Евреите подхранваха дух на отмъстителност. В омразата си към римляните те произнасяха тежки обиди и радваха Нечестивия, проявявайки неговите качества. Така сами се обучаваха да вършат ужасните дела, към които той ги водеше. В религиозния живот на фарисеите нямаше нищо, което да препоръча благочестието на езичниците. Исус ги призова да не се самозалъгват с мисълта, че могат да въстанат срещу своите потисници и да подхранват желание за отмъщение заради причинените им злини.

Вярно е, че има възмущение, оправдано дори в Христовите последователи. Когато видят, че Бог е позорен и службата за Него е компрометирана; когато видят, че невинните са потискани, праведно възмущение раздвижва душата им. Гняв, породен от висок морал, не е грях. Но тези, които при всяко предполагаемо предизвикателство се чувстват свободни да подхранват гняв и негодувание, отварят сърцата си за Сатана. Раздразнението и ненавистта трябва да бъдат прогонени от душата, ако искаме да бъдем в хармония с Небето.

Спасителят отиде още по-далеч. Той каза: “И тъй, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтара и иди първо се помири с брата си, тогава дойди и принеси дара си” (Матей 5:23,24). Мнозина са ревностни в религиозното служене, а в същото време между тях и братята им има неуместни противоречия, които биха могли да бъдат изгладени. Бог изисква от тях да направят всичко възможно, за да възстановят хармонията. Докато не направят това, Той не може да приеме тяхната служба. В този случай християнското задължение ясно е посочено.

Бог излива Своите благословения върху всички. “Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните” (Матей 5:45). Той е “благ към неблагодарните и злите” (Лука 6:35). Той иска от нас да бъдем като Него.“Благославяйте тия, които ви кълнат”, каза Исус; “правете добро на тия, които ви мразят, за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата.” Това са принципите на закона и те са източникът на живота.

Идеалът на Бога за Неговите чада е по-висш и от най-висшето човешко мислене. “И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (Матей 5:48). Тази заповед е едно обещание. Планът за изкупление предвижда да се освободим напълно от властта на Сатана. Христос винаги отдалечава покаялата се душа от греха. Той дойде да унищожи делата на дявола и да направи така, че Светият Дух, вложен във всяка покаяла се душа, да я пази от съгрешаване.

Действията на изкусителя не трябва да бъдат считани като извинение за каквато и да е погрешна постъпка. Сатана ликува, когато чува как хора, наричащи се Христови последователи, се извиняват за уродливите черти на своя характер. Точно тези извинения водят до грях. Не може да има никакво извинение за греха. Осветен характер, Христоподобен живот са достъпни за всяко Божие чадо, което се е покаяло и вярва.

Идеалът за християнски характер е приликата с Христос. Както Човешкият син бе съвършен в Своя живот, така Неговите последователи трябва да бъдат съвършени в техния живот. Исус приличаше във всичко на Своите братя. Той стана плът, каквато сме и ние. Той огладняваше, ожадняваше и се изморяваше. Той се поддържаше с храна и си почиваше чрез сън. Той беше Бог в плът. Неговият характер трябва да бъде наш характер. Господ казва на тези, които вярват в Него: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде” (2Кор.6:16).

Христос е стълбата, която Яков видя – основата – е положена на земята, а върхът стига до небесната врата, до самия праг на славата. Ако тази стълба не беше достигнала земята само с едно стъпало, ние щяхме да бъдем изгубени. Но Христос дойде при нас там, където сме. Той прие нашето естество, за да можем ние, приемайки Неговото естество, да победим. Създаден “в плът, подобна на греховната плът” (Римл. 8:3), Той живя безгрешен живот. Сега чрез Своето Божествено естество Исус притежава небесния трон и в същото време чрез човешкото Си естество стига до нас. Желае от нас чрез вяра в Него да достигнем славата на Божия характер. Затова и ние трябва да бъдем съвършени, “както е съвършен нашият небесен Отец”.

Исус показа в какво се състои правдата и посочи Бога като неин източник. Сега вече Той се обръща към практичните въпроси. “Когато давате милостиня, молите се, постите – казва Той, – нека нищо да не бъде правено така, че да привлича вниманието или да ви носи слава. Давайте искрено на страдащите и бедните. В молитвите ви нека душата да общува с Бога. Когато постите, не ходете с наведени глави и със сърца, изпълнени с мисли за собственото “Аз”.” Сърцето на фарисея е пуста и безплодна почва, в която не могат да поникнат семената на Божествения живот. Именно човекът, който е готов да служи на Бога, може да Му се предаде безрезервно. Защото чрез близостта с Бога хората стават Негови съработници в представянето на Божия характер пред човечеството.

Голяма награда има в служенето, извършвано с искрено сърце. “Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве.” Характерът се оформя чрез живота, който живеем с Христовата благодат. Първоначалната красота започва да се възстановява в душата. Чертите на Христовия характер се възприемат и образът на Божеството започва да излъчва светлина. Лицата на хората, които ходят и работят с Бога, изразяват небесния мир. За тези души Божието царство е вече започнало. Те имат радостта на Христос, радостта да бъдат благословение за човечеството. Имат честта да бъдат приети за служители на Бога; на тях е поверено да вършат Божието дело в Божието име.

“Никой не може да служи на двама господари.” Не можем да служим на Бога с разделено сърце. Библейската религия не е само едно влияние измежду многото други; нейното влияние трябва да вземе връх, като измества и контролира всяко друго. Библейската религия не трябва да бъде като петна от боя, нанесени върху плат. Необходимо е да проникне в целия живот подобно на плат, който стои потопен в боя, докато всяка нишка се обагри с равномерен, неизбледняващ цвят.

“Ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено; но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено.” Душевна чистота и твърдост в решенията са условията за получаване на светлина от Бога. Този, който желае да познае истината, трябва да бъде готов да приеме всичко, което тя разкрива. Той не може да прави компромис със заблудите. Да бъдеш колеблив и половинчат в придържането към истината, означава да избереш тъмнината на заблудата и сатанинската измама.

Светският живот и неизменните принципи на правдата не могат да се слеят плавно подобно на цветовете от дъгата. Между тях е прекарана широка, ясна линия, очертана от вечния Бог. Приликата с Христос е толкова различна от приликата със Сатана, колкото различен е слънчевият ден от нощната тъмнина. Само тези, които живеят живота на Христос, са Негови съработници. Ако един-единствен грях бъде съхранен в душата или един лош навик остане в живота, цялото естество се омърсява. Човекът става инструмент на неправдата.

Всички, които са избрали службата за Бога, трябва да се оставят на Неговите грижи. Христос посочи летящите в небето птици, полските цветя и препоръча на Своите слушатели да размислят за тези неща от Божието творение. “Вие не сте ли много по-скъпи от тях?” – запита Той. Божието внимание върху всяко нещо е съразмерно с неговото място в скалата на творението. Провидението наблюдава малкото кафяво врабче. Полските цветя, тревният килим по земята – всички те са под наблюдението и грижите на нашия небесен Отец. Великият Художник се е погрижил да направи лилиите толкова красиви, че те надминават славата на Соломон. Колко повече Той се грижи за човека, който е образ и слава на Бога. Жадува да види как чадата Му разкриват характер, подобен на Неговия. Както слънчевият лъч придава на цветята разнообразни и изящни багри, така Бог придава на душата красотата на Своя характер.

Всички, които изберат Христовото царство на любов, правда и мир, като поставят неговите интереси над всички други, се свързват с небето и всяко необходимо за живота благословение става тяхно притежание. В Книгата на Божието провидение – Книгата на живота, за всеки един от нас е отделена страница. Там се съдържа всяка подробност от нашия живот; дори космите на главата са преброени. Чадата на Бога никога не излизат от Неговите мисли.

“Не се безпокойте за утре.” Ние трябва да следваме Христос ден след ден. Бог не ни дава помощ за утрешния ден. Той не дава на Своите чада всички наставления за живота наведнъж, за да не се объркат. Той им казва точно толкова, колкото те могат да запомнят и да изпълнят. Дадените сила и мъдрост са за настоящия критичен момент. “Но ако някому от вас не достига мъдрост за днес, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро, без да укорява, и ще му се даде” (Яков 1:5).

“Не съдете, за да не бъдете съдени.” Не се мислете за по-добри от другите хора и не влизайте в ролята на техен съдия. След като не знаете мотивите, вие сте неспособни да съдите друг човек. Когато го критикувате, вие произнасяте присъда над себе си, защото по този начин показвате, че сте съучастници на Сатана – обвинителя на братята. Господ каза: “Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си” (2Кор. 13:5). Това е наше дело. “Защото ако бихме сами себе си съдили, не бихме били съдени” (1Кор. 11:31, Цариградски превод).

Доброто дърво дава добри плодове. Ако плодът е неприятен и без стойност, дървото е лошо. Така и плодът, израснал в живота, свидетелства за състоянието на сърцето и за достойнството на характера. Добрите дела никога не могат да купят спасението, но те са доказателство за вяра, която действа чрез любов и пречиства душата. И въпреки че вечната награда не ни се дава заради заслуги, тя ще бъде съответна на делото, което сме извършили с Христовата благодат.

Така Христос изяви принципите на Своето царство и показа, че те са великото правило за живот. За да запази впечатлението от урока, добави един пример. “Не е достатъчно – каза Той – да чуете Моите думи. Чрез послушание вие трябва да ги направите основа на вашия характер. Себелюбието е като движещ се пясък. Ако строите върху човешки теории и изобретения, вашата къща ще рухне. Тя ще бъде отнесена от вятъра на изкушението и бурята на изпитанието. Но принципите, които ви давам, ще останат. Приемете Ме; стройте върху Моите слова.”

“И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара; и заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; но тя не падна, защото бе основана на канара” (Матей 7:24,25).

Елън Уайт „Копнежът на вековете„

Материалът Планинската проповед е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Тогава дяволът Го завежда в светия град, поставя Го на крилото на храма и Му казва: Ако Си Божи Син, хвърли се долу, защото е писано: Ще заповяда на ангелите Си за Тебе и на ръце ще Те дигат, да не би да удариш о камък ногата Си.”

Сега Сатана предположи, че е срещнал Исус на своя територия. Коварният враг сам изговори думите, които излязоха от Божиите уста. Той все още имаше вид на ангел на светлината и заяви, че е запознат с Писанията и разбира важността на писаното в тях. Както Исус преди това беше използвал Божието слово, за да подкрепи вярата Си, така сега изкусителят го използва, за да подкрепи своята измама. Той твърди, че само е изпитвал верността на Исус и че сега Го похвалява за твърдостта Му. Тъй като Спасителят се бе уповал на Бога, Сатана Го подтикна да даде още едно доказателство за вярата Си.

Но отново изкушението започна с внушаване на недоверие: “АКО Си Божий Син!” Христос бе изкушен да отговори на това “ако”, но се въздържа да приеме и най-малкото съмнение. Не желаеше, за да даде доказателство на Сатана, да изложи на опасност живота Си.

Изкусителят мислеше да се възползва от човешкото естество на Христос и да Го подтикне към дързост. Но макар Сатана да може да подканва към грях, не може да принуждава. Той каза на Исус: “Хвърли се долу!”, знаейки, че не би могъл сам да Го хвърли, защото Бог би се намесил, за да Го спаси; нито пък можеше да накара Исус да се хвърли долу. Докато Христос сам не се съгласеше да приеме изкушението, не можеше да бъде надвит! Всички тъмни сили на земята не биха могли и в най-малка степен дори да Го накарат да отстъпи от волята на Своя Отец!

Изкусителят никога не може да ни принуди да извършим зло. Той не може да владее ума, докато човек не се поддаде на неговия контрол. Волята трябва да се съгласи, ръката на вярата трябва да престане да се придържа здраво към Христос, преди Сатана да може да упражни своята власт върху нас. Но всяко греховно желание, което таим в себе си, е мястото, на което той може да стъпи. Всяка точка, в която сме пропуснали да задоволим небесния стандарт, е открита врата, през която той може да влезе, за да ни изкуси и унищожи. А всяко наше падение или отпадане ще му дава случай да укорява Христос.

Когато Сатана цитира обещанието: “Ще заповяда на ангелите Си за Тебе”, изпусна думите: “Да Те пазят във всички Твои пътища”, т.е. при всички пътища, които Бог би избрал за Тебе. Исус отказа да се отклони от пътеката на послушанието. Докато изявяваше съвършено доверие в Своя Баща, Той не желаеше да се поставя своеволно в ситуация, в която намесата на Неговия Отец би се наложила, за да Го спаси от смърт. Той не искаше да принуждава Провидението да Го спасява, като по този начин пропусне възможността да даде пример за доверие и покорност!

Исус заяви на Сатана: “Писано е още: Да не изпитваш Господа, твоя Бог!” Тези думи бяха изговорени от Мойсей към израилевите чада, когато те ожадняха в пустинята и поискаха вода, възкликвайки: “Дали е Господ между нас или не?” (Изх. 17:7). Бог бе извършил чудни дела за тях, но в своята несгода те се усъмниха в Него и поискаха доказателство, че е с тях. В неверието си те търсеха начин да Го проверят. Сега Сатана подтикваше Христос да направи същото. Бог вече бе засвидетелствал, че Исус е Негов Син, а сега да се иска пак друго доказателство за това, означаваше да се постави на изпит Божието слово – да се изкуси Бог. Същото би било, да се иска от Бога нещо, което Той не е обещал. Това би било проява на недоверие и наистина би било изпитване или изкушаване на Бога. Ние не бива да отправяме молби към Бога, за да ИЗПИТАМЕ дали Той ще изпълни Своето слово, а ЗАЩОТО ще го изпълни, не за да докажем, че Той ни обича, а защото ни обича. “А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят” (Евр. 11:6).

Но вярата в никакъв случай не е дързост. Само този, който има истинска вяра, е застрахован от дързост, защото дързостта е сатанинска фалшификация на вяра. Вярата изисква Божиите обещания и принася плодове на послушание. Дързостта също изисква изпълнение на обещанията, но ги използва така, както Сатана ги е използвал – да извини престъплението. Вярата би довела нашите първи прародители до доверие в Божията любов и до послушание към заповедите Му. Дързостта ги доведе до престъпване на Неговия закон, доведе ги да вярват, че голямата Му любов ще ги спаси от последиците на греха им. Не е вяра да се настоява за благоразположението на Небето, без да се изпълняват условията, при които се дава милост. Истинската вяра се основава на обещанията, дадени в Писанието.

Често, когато Сатана не успява да събуди недоверие, ни довежда до дързост. Ако успее да ни накара без нужда да застанем в пътя на изкушението, той знае, че победата е негова. Бог ще опази всички, които са послушни. Но да се отклоним от правдата, означава да рискуваме и да застанем на сатанинска почва. Там със сигурност ще паднем. Спасителят ни моли: “Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение” (Марко 14:38). Размишлението и молитвата биха ни предпазили от втурване в пътя на опасността без нужда и така ние бихме си спестили много поражения.

Обаче не бива да губим кураж, когато бъдем нападнати от изкушението. Често в ситуация на изпит се колебаем дали Божият Дух ни води. Но Божият Дух беше Този, Който заведе Исус в пустинята, за да бъде изкушаван от Сатана. Когато Бог ни въвежда в изпитания, Той има намерение да ги насочи за наше добро. Исус не се облягаше на Божиите обещания, за да навлезе своеволно в изкушенията, нито се обезвери, когато изкушението дойде. Така и ние не бива да се поддаваме. “- Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите” (Кор. 10:13). Той каза: “Принеси Богу жертва на хваление и изпълни на Всевишния обреците си; и призови Ме в ден на напаст, и Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Пс. 50:14,15).

Исус победи във второто изкушение и сега Сатана прояви своя истински характер. Но не се яви като страхотно чудовище с копита и крила на прилеп. Той е могъщ ангел, макар и паднал. Сам се назова предводител на бунта и бог на този свят.

Като постави Исус на една висока планина, Сатана представи да преминат пред погледа Му като в панорама царствата на света във всичката им слава. Слънчевата светлина огряваше градове с храмове, мраморни дворци, плодородни поля и натежали от плод лозя. Следите на злото бяха скрити. Очите на Исус, срещали толкова време само мрак и пустота, сега се взираха в една сцена на ненадмината красота и разцвет. Тогава се чу гласът на прелъстителя: “На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, защото на мене е дадена и аз я давам, комуто ща. И тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое.”

Христовата мисия можеше да бъде изпълнена само чрез страдания. Предстоеше Му живот на мъка, трудности, борба и позорна смърт. Трябваше да понесе греховете на целия свят. Трябваше да издържи раздялата от любовта на Отца Си. Сега изкусителят Му предложи да придобие властта, която бе узурпирал. Христос можеше да се освободи от ужасното бъдеще, като признае върховенството на Сатана. Но това означаваше да му отдаде победата във великата борба. Сатана съгреши в небето чрез желанието си да се възвиси над Божия Син. Ако сега Му надвиеше, това щеше да бъде триумф на бунта.

Когато Сатана заяви на Христос, че властта и славата на тия царства “- на мене е предадена и аз я давам, комуто ща”, той спомена нещо, което бе отчасти истина, за да послужи на лукавото му намерение. Властта си Сатана бе превзел от Адам, но Адам беше заместник на Създателя. Той не бе независим владетел. Земята е Божия и Бог е поверил всичко на Своя Син. Адам трябваше да владее, но подчинен на Христос. Когато Адам предаде своята власт на Сатана, Христос все още оставаше законния цар. Така Господ бе казал на цар Навуходоносор: “Всевишният владее над царството на човеците, дава го, комуто ще- “ (Даниил 4:17).Сатана може да упражнява властта, която е узурпирал само ако Бог допусне.

Когато изкусителят предлагаше на Христос царството и славата на света, той Му предлагаше да се откаже от истинското владение на света и да се подчини на Сатана. Това бе точно властта, върху която бяха съсредоточени надеждите на евреите. Те желаеха царство от този свят. Ако Христос се бе съгласил да им предложи такова царство, те биха Го приели с радост, но над царството тегнеше проклятието на греха с цялата му мизерия. Христос заяви на изкусителя: “Махни се, Сатано, защото е писано: На Господа, Твоя Бог, да се покланяш и само Нему да служиш.”

Този, който се бе разбунтувал в небето, предложи на Христос царствата на този свят, отдавайки дан на принципите на злото. Но Христос бе неподкупен. Дошъл бе да установи царство на правдата и не искаше да изостави намерението Си. Със същата примамка Сатана се доближава до хората и при тях има по-добър успех, отколкото при Христос. Той ни предлага царство от този свят при условие, че признаят неговото върховенство. Изисква да пожертват благочестието си, да пренебрегнат съвестта си и да се наслаждават на егоистични радости. Христос ги умолява да търсят първо Божието царство и Неговата правда, а Сатана върви до тях и им казва: “Каквато и да е истината за вечния живот, вие трябва да ми служите, за да имате успех в този свят. Аз държа вашите добрини в ръцете си, мога да ви дам богатства, удоволствие, слава и щастие. Вслушайте се в моя съвет. Не допускайте да бъдете водени от някакви си отвлечени понятия като чест и саможертва. Аз ще приготвя пътя пред вас.” Така мнозина се измамват. Съгласяват се да живеят, за да служат на себе си и Сатана е доволен. Докато ги залъгва с надежда за светска власт, той завладява душите им. Но той предлага нещо, което не е негово и което скоро ще му бъде изтръгнато. В замяна ги лишава от правото им да участват в наследството на Божиите синове.

Сатана бе оспорил факта, че Исус е Божи Син. Но в кратките думи, с които бе отстранен, се съдържаше доказателството, което той не можеше да отрече. Божественото естество проблясна през страдащото човешко тяло. Сатана нямаше сила да се съпротивява на заповедта. Гърчейки се от унижение и гняв, той бе принуден да се отдръпне от присъствието на Изкупителя на света. Победата на Христос бе така пълна, както бе пълно падението на Адам.

Така и ние можем да устояваме на изкушението и да накараме Сатана да се отдръпне от нас. Исус спечели победата чрез вяра и послушание към Бога. Чрез апостола Той ни казва: “И тъй, покорявайте се на Бога, но противете се на дявола и той ще бяга от вас. Приближавайте се при Бога и ще се приближава и Той при вас” (Яков 4:7,8). Ние не можем да спасим себе си от силата на лъстителя. Той е победил човешкото естество и ако се опитваме да устояваме със собствена сила, ще станем жертва на лукавствата Му. Но “Името Господне е яка кула; праведният прибягва в нея и е поставен на високо” (Пр. 18:10). Сатана трепери и побягва пред най-слабата душа, която намира защита в това могъщо име.

След като врагът се отдръпна, Исус падна изтощен на земята със смъртнобледо лице. Небесните ангели наблюдаваха борбата. Те виждаха своя обичан Предводител да преминава през неизразими страдания, за да ни открие изходен път. Той издържа изпит, по-голям от който ние не ще бъдем призовани да издържим. Ангелите сега служеха на Божия Син, докато Той лежеше като мъртъв. Укрепиха Го с храна, утешиха Го с любовта на Неговия Отец и с уверението, че цялото Небе тържествува за победата Му. Стоплено отново за живот, великото Му сърце се изпълни със съчувствие към човека и се приготви да завърши делото, което бе започнал. Да не си почине, докато не победи врага и не изкупи падналата раса.

Никога изкупените няма да осъзнаят цената на своето изкупление,докато не застанат заедно с Изкупителя пред Божия трон. Тогава, когато пред нашите непомрачени сетива се открие славата на вечния дом, ще си спомним, че Исус напусна всичко това заради нас, че Той стана не само изгнаник от небесните дворове, но и пое риска на вечната загуба. Тогава ще хвърлим короните си в нозете Му и ще запеем: “Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение” (Откр. 5:12).

Материалът Победата е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Като прие Светия Дух, Исус се върна от Йордан и Духът го заведе в пустинята. Думите на Марко са още по-красноречиви. Той казва: “И веднага Духът Го закара в пустинята. И беше в пустинята четиридесет дни изкушаван от Сатана, и беше със зверовете.” “И не яде нищо през тия дни.”

Исус бе заведен в пустинята, за да бъде изкушаван. Той бе заведен там от Божия Дух. Не предизвика сам изкушението. Отиде в пустинята, за да остане сам и да размисли върху мисията Си и делото Си. Чрез постене и молитва Той трябваше да се подготви за кървавия път, който Му предстоеше да извърви. Но Сатана знаеше, че Спасителят е отишъл в пустинята и сметна, че сега е най-доброто време да спечели достъп до Него.

Много важни въпроси се поставяха на карта в конфликта между Княза на светлината и Водача на царството на тъмнината. След като бе изкусил човека да съгреши, Сатана твърдеше, че земята е негова и се издигаше като княз на този свят. След като беше преобразил по своето естество бащата и майката на нашата раса, той реши да установи тук своята империя. Заяви, че хората са го избрали за свой господар. Чрез властта си върху тях той владееше света. Христос би дошъл да отхвърли твърденията на Сатана. Като Човешки Син Христос трябваше да остане верен на Бога. Така щеше да стане ясно, че Сатана не е спечелил пълна власт над човешката раса и че правата му над този свят са фалшиви. Всички, които желаеха освобождение от неговата сила, щяха да бъдат освободени. Властта, която Адам бе загубил чрез греха, щеше да бъде възстановена.

Още от думите, отправени към змията в Едем: “Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство” (Бит. 3:15), Сатана знаеше, че няма абсолютна власт над света. В някои хора действаше сила, която се противопоставяше на неговата власт. С напрегнат интерес той наблюдаваше жертвите, принасяни от Адам и синовете му. В тези церемонии разпозна символ на общуване между земята и небето. Искаше да схване същността на това общуване. Представяше лъжливо Бога и тълкуваше фалшиво ритуалите, които символизираха Спасителя. Подвеждаше хората да се боят от Бога и да Го приемат като Бог, който се радва на тяхното унищожение. Жертвите, които трябваше да открият любовта Му, те принасяха само за да успокоят Неговия гняв. Сатана подтикваше злите страсти на хората, за да затвърди властта си над тях. Когато бе дадено писаното Божие слово, той изучи пророчествата за идването на Спасителя. От поколение на поколение работеше, за да заслепи хората за тези пророчества, та да отхвърлят Христос, когато дойде.

Когато Исус се роди, Сатана знаеше, че Той е дошъл с Божественото поръчение да оспори неговото владение. Трепереше при вестта на ангела, който потвърди авторитета на новородения Цар. Сатана добре знаеше какъв пост бе заемал Христос на небето като възлюбен от Отца. Това, че Божият Син трябваше да дойде на тази земя като човек, го изпълваше с удивление и лоши предчувствия. Не можеше да схване тайната на тази велика жертва. Себелюбивата му душа не можеше да разбере такава любов към измамената раса. Славата и мирът на Небето, радостта от общуването с Бога, които бяха само замъглено и неясно долавяни от хората, бяха добре познати на Луцифер, осеняващия херувим. Тъй като сам бе загубил Небето, бе решил да си отмъсти, като стане причина и други да споделят неговото падение. Това щеше да извърши, като ги накара да подценят небесните неща и да прилепят сърцето си към земното.

Не без пречки Предводителят на Небето трябваше да печели душите на хората за Своето царство. Още като бебе във Витлеем Той бе атакуван непрекъснато от злия. Образът на Бога бе разкрит в Христос и в съвещанията с падналите ангели на Сатана бе решено Той да бъде победен. Никое човешко същество, дошло на света, не бе избягнало силата на изкусителя. Силите на злото бяха готови да започнат война против Исус и ако е възможно, да Го победят.

При кръщението на Спасителя и Сатана бе сред свидетелите. Той видя как славата на Отца осенява Неговия Син. Чу гласа на Йехова да свидетелства за Божествеността на Исус. След греха на Адам човешката раса бе лишена от пряко общуване с Бога. Връзката между небето и земята се осъществяваше само чрез Христос, но сега, когато Исус бе дошъл в плът, “подобна на греховната плът- “ (Римл. 8:3), сам Отец говори. Преди това Той бе общувал с човечеството ЧРЕЗ Христос. Сега общуваше с човечеството, представено В лицето на Христос. Сатана се надяваше, че Божието отвращение от злото ще създаде вечно разделение между небето и земята. Но сега бе показано, че връзката между Бога и човека бе възстановена.

Сатана разбра, че трябва да победи или да бъде победен. Изходът от конфликта бе твърде важен, за да бъде поверен на съюзените с него ангели. Той трябва лично да ръководи битката. Цялата енергия на отстъплението бе впрегната против Божия Син. Към Христос бяха насочени всички стрели на пъкъла.

Мнозина гледат на борбата между Христос и Сатана като на нещо, което няма особено значение за личния им живот. Тя не е от особен интерес за тях. Но вътре във всяко човешко сърце тази борба се повтаря отново. Никога никой не е напуснал редиците на злото, за да служи на Бога, без да срещне съпротивата на Сатана. Изкушенията, на които Христос се противопостави, бяха същите, които ние намираме толкова трудни за издържане. Те бяха насочени към Него в толкова по-голяма степен, колкото и характерът Му беше по-превъзходен от нашия. Поел върху Себе Си ужасната тежест на греховете на света, Христос издържа изпита над апетита, на любовта към света и на любовта към показ, която води към дързост. Тези бяха изкушенията, които надвиха Адам и Ева, те така лесно надвиват и нас.

Сатана посочва греха на Адам като доказателство, че Божият закон е несправедлив и не може да бъде изпълнен. Човек като нас, Христос трябваше да изкупи падението на Адам. Но когато Адам беше нападнат от изкусителя, около него липсваха резултатите от греха. Той стоеше в силата на съвършеното си естество, притежавайки всичката енергия на ума и тялото. Обкръжен бе от славата на Едем и всекидневно общуваше с небесните същества. С Исус не беше така, когато влезе в пустинята, за да приеме двубоя със Сатана. В продължение на 4000 години расата бе отслабнала физически, умствено и морално. И Христос пое върху Себе Си слабостта на изроденото човешко естество. Само така можеше да спаси човека от най-голямата дълбочина на деградацията.

Мнозина твърдят, че за Христос не е било възможно да надвие изкушението. Тогава Той не би могъл да бъде поставен в положението на Адам и нямаше да може да спечели победата, която Адам не успя да спечели. Ако ние понасяме по някакъв начин по-голяма борба от Христовата, Той не би бил в състояние да ни помага. Но нашият Спасител прие човешко естество с всичките му несъвършенства. Той прие човешко естество с възможност да съгреши. На нас не ни предстои да понесем нещо, което Той да не е издържал.

За Христос, както и за святата двойка в Едем, апетитът бе почвата на първото голямо изкушение. Точно там, където се получи пробивът, трябваше да започне делото за нашето изкупление. Както чрез задоволяване на апетита Адам падна, така чрез отричане от апетита Христос можа да надвие: “И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня. И тъй изкусителят дойде и Му рече: Ако си Божий Син, заповядай тези камъни да станат хлябове. А Той в отговор каза: Писано е: Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.”

От времето на Адам до дните на Христос себезадоволяването нарастваше по сила, подбуждаше апетита и страстите, докато те придобиха почти неограничен контрол. Така човеците станаха слаби и болни и бе невъзможно сами да победят. Христос победи в полза на човека, като издържа най суровия изпит. Заради нас Той прояви себевладение, по-силно от глада и смъртта. И в тази първа победа бяха включени и други въпроси от нашия конфликт със силите на тъмнината.

Когато Исус отиде в пустинята, бе обграден от славата на Отца. Погълнат от общуването Си с Бога, Той бе издигнат над човешката слабост. Но славата се оттегли, и Христос бе оставен Сам да се бори с изкушението. То го притискаше всеки момент. Човешкото естество се отдръпваше от борбата, която Го очакваше. В продължение на четиридесет дни Той пости и се моли. Отслабнал и изтощен от глад, уморен и съкрушен от душевна агония, “лицето Му бе погрозняло повече от лицето на кой да е било човек” (Исая 52:14). Сега бе моментът за Сатана. Сега той предположи, че би могъл да надвие Христос.

Тогава при Спасителя, сякаш в отговор на молитвите Му, дойде същество с външност на ангел от Небето. То твърдеше, че му е поръчано от Бога да съобщи на Христос, че постът Му е приключил. Както Бог изпрати ангел да спре ръката на Авраам, посегнала да пожертва Исаак, така и сега, доволен от Христовата готовност да тръгне по опръсканата с кръв пътека, Отец бе изпратил ангел да Го освободи. Това бе вестта, донесена на Исус. Спасителят бе отслабнал от глада, беше страшно гладен, когато Сатана изведнъж дойде при Него. Като Му показа камъните, разпръснати из пустинята, приличащи на хлябове, изкусителят каза: “Ако Си Божи Син, заповядай тези камъни да станат хлябове.”

Макар че изглеждаше като ангел на светлината, тези първи думи разкриха характера Му: “Ако Си Божий Син”. Това бе намек за недоверие. Щеше ли Исус да направи това, което Му подсказа Сатана? Ако го стореше, това означаваше, че приема съмнението. Изкусителят реши да надвие Христос със същите средства, с които бе успял пред човеците в началото. Колко изкусно бе спечелил достъп до Ева в Едем! “Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?” (Бит. 3:1). Дотук думите на изкусителя бяха истина, но в неговия начин на говорене имаше маскирано презрение към Божиите думи, имаше скрито отрицание, съмнение в Божествените истини. Сатана се постара да внуши на Ева мисълта, че Бог не е постъпил така, както е казал, че задържането на такъв красив плод е в противоречие с любовта и съчувствието Му към човека. Така и сега изкусителят търсеше начин да вдъхне на Христос своите собствени чувства. “Ако Си Божий Син“ – думите прозвучаха горчиво в ума му, в нотките на гласа му имаше израз на крайно недоверие. Щеше ли Бог да се отнесе към собствения Си Син така, щеше ли да Го остави в пустинята с животните без храна, без приятели и без утеха? Той внушаваше, че Бог никога не е възнамерявал Неговият Син да бъде в подобно състояние – “Ако Ти Си Син Божий, покажи силата Си, като задоволиш Себе Си след този потискащ глад. Заповядай на този камък да стане хляб.”

Думите от небето: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Матей 3:17) още звучаха в ушите на Сатана. Но той бе решил да накара Христос да се усъмни в това свидетелство. Божието слово беше уверение за Христос в Неговата Божествена мисия. Той бе дошъл да живее като човек сред хората и Словото заяви връзката Му с небето. Целта на Сатана бе да предизвика съмнение в тези думи. Ако доверието на Христос в Бога можеше да се разклати, Сатана знаеше, че победата в цялата борба щеше да бъде негова. Той можеше да победи Исус. Надяваше се под натиска на отпадналостта и извънредно силния глад Христос да загуби вяра в Отца Си и да направи чудо в Своя полза. Направеше ли това, планът за спасението щеше да пропадне.

Когато Сатана и Божият Син се срещнаха за пръв път в конфликта, Христос беше предводител на небесните множества, а Сатана – водачът на бунта в небето, беше изхвърлен оттам. Сега позициите им бяха явно разменени и Сатана правеше всичко възможно, за да спечели предимство. Един от най-могъщите ангели, каза той, е бил изхвърлен от небето. Видът на Исус сочи, че Той трябва да е този паднал ангел, забравен от Бога и изоставен от хората. Едно Божествено същество би могло да докаже своите претенции, като извърши чудо. “Ако Си Божи Син, заповядай тия камъни да станат хлябове.” Един акт на творческа сила, твърдеше изкусителят, би бил достатъчно доказателство за Божественост, той би сложил край на спора.

Не без вътрешна борба Исус слушаше мълчаливо големия измамник. Но Божият Син не трябваше да доказва Своята Божественост на Сатана или да обяснява причината за смирението Си. Като отговореше на предизвикателството на бунтовника, нямаше да бъде спечелено нищо за доброто на човека или за прослава на Бога. Ако Христос бе изпълнил внушенията на неприятеля, Сатана щеше да каже: “Покажи ми знак, за да повярвам, че Си Божият Син.” Доказателствата щяха да бъдат без стойност. Те не биха унищожили силата на бунта в неговото сърце и Христос не биваше да упражни Божествена сила в своя полза. Бе дошъл да понесе изпитания, каквито и ние понасяме, като ни остави пример на вяра и покорство, Той нито сега, нито някога по-късно по време на земната Си служба извърши чудо заради Себе Си. Всичките Му чудни дела бяха добро за другите. Макар че Исус разпозна Сатана още в началото, не се поддаде на спор с него. Укрепен от спомена за гласа от Небето, Той се уповаваше на любовта към Отца Си. Не желаеше да разисква с изкушението.

Исус срещна Сатана с думите от Писанието: “Писано е”. Във всяко изкушение оръжието на Неговата борба бе Словото Божие. Сатана искаше Христос да стори чудо в знак за Своята Божественост, но по-велико от всички чудеса е твърдото придържане към “Така казва Господ”. То бе знак, срещу който не можеше да се спори. Затова, докато Христос стоеше на тази позиция, изкусителят не можеше да спечели никакво предимство.

Бе времето на най-голямата слабост на Христос и точно тогава бе нападнат от най-жестоките изкушения. Сатана мислеше да Го надвие чрез поведението и тактиката си, с които бе спечелил победа над човеците. Когато силите отпаднат и волята отслабне, когато вярата престане да се уповава на Бога, тези, които са отстоявали дълго и храбро правото, биват надвити. Мойсей бе уморен от четиридесет години бродене с Израил, когато в един момент неговата вяра се пусна от безкрайната сила и отпадна точно на границите на Обещаната земя. Така стана и с Илия, който бе стоял храбро пред цар Ахав, срещнал се бе лице в лице с целия израилев народ и с четиристотин и петдесетте пророци на Ваал начело на народа. Но след този ужасен ден на Кармил, когато изби фалшивите пророци и народът изяви своята принадлежност към Бога, Илия побягна, за да запази живота си пред заплахите на идолопоклонничката Езавел. Така Сатана печели предимство от човешката слабост. Той и досега действа по същия начин. Винаги когато някой е обкръжен от облаци, объркан от обстоятелства или изкушаван от бедност или тревоги, Сатана е наблизо да го изкушава и безпокои. Той атакува слабите места в характера. Старае се да разклати доверието ни в Бога, Който търпи такова положение на нещата. Изкушава ни да проявим недоверие към Бога и да се усъмним в любовта Му. Често изкусителят идва при нас, както дойде при Христос – изреждайки нашите слабости и трудности. Той се надява да обезкуражи душата и да разкъса връзката ни с Бога. И тогава е сигурен в успеха си. Ако и ние го посрещнем като Исус, ще избегнем много падения. Като влизаме в разговор с врага, ние му даваме предимство.

Когато Христос каза на изкусителя: “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко Слово, което излиза от Божиите уста”, Той повтори думите, които преди повече от четиринайсет века бе казал на Израил: “- Господ, Твоят Бог, те е водил през тия четиридесет години из пустинята- И те смири, и като те остави да огладнееш, храни те с манна (която бе храна непозната на тебе и непозната на бащите ти), за да те научи, че човек не живее само с хляб, но че човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” (Второзак. 8:2,3). В пустинята, където нямаше средства за съществуване, Бог изпрати на Своя народ манна от небето, като го снабдяваше достатъчно и постоянно. Този промисъл трябваше да научи хората, че докато се доверяват на Бога и вървят в Неговите пътища, Той няма да ги забрави. Сега Спасителят приложи урока, който Той бе дал на Израил. Чрез Божието слово бе дадена помощ на еврейските множества и чрез същото Слово щеше да бъде дадена помощ и на Исус. Той очакваше Бог да Му донесе облекчение. В пустинята бе по волята на Бога и не желаеше да получи храна по начина, който Му внушаваше Сатана. В присъствието на наблюдаващата вселена Исус свидетелства, че по-малка беда е да страда от каквото и да е, отколкото да отстъпи от Божията воля.

“Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” Често Христовият последовател е доведен до състояние да не може да служи на Бога и да изпълнява светските си занятия. Може би послушанието към някои ясни Божии изисквания ще стане причина да се лиши от средства и издръжка. Сатана би искал да го накара да вярва, че трябва да пожертва убежденията на съвестта си. Но единственото нещо, на което можем да се осланяме в нашия свят, е Словото Божие. “Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави” (Матей 6:33). Дори в този живот не е за наше добро да се отдалечаваме от волята на нашия небесен Отец. Когато познаваме властта и силата на Неговото слово, не ще следваме внушенията на Сатана, за да получим храна или да спасим живота си. Единственият ни въпрос ще бъде каква е Божията заповед и какво е Неговото обещание. Като знаем това, ще бъдем послушни на заповедите и ще се доверяваме на обещанието Му.

В последния велик конфликт със Сатана верните на Бога ще видят как всяка земна подкрепа ще престане. На тях, тъй като отказват да нарушат Неговия закон и да се подчинят на земни власти, ще им бъде забранено да купуват или да продават. Накрая ще излезе заповед да бъдат унищожени (Откр. 13:11-17). Но на послушните е дадено обещанието: “Той ще обитава на високо, крепостите на канарите ще бъдат мястото на защитата Му; хлябът ще Му се даде, и водата Му няма да липсва” (Исая 33:16). Божиите чада ще живеят чрез обещанието. Когато земята бъде опустошена от глад, те ще бъдат нахранени. “Те няма да се посрамят в лоши времена. В дни на глад ще бъдат сити” (Пс. 37:19). Пророк Авакум поглежда напред в бъдещето към времето на смут и думите му изразяват вярата на църквата: “Защото ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Бога на спасението си” (Авакум 3:17,18).

От всички уроци, които може да се научат от първото изкушение на нашия Господ, най-важен е този: да владеем апетита и страстите си. Във всички епохи изкушенията са предизвиквали физическото естество да се поддава по-лесно на поквара и човечеството е деградирало чрез невъздържанието. Сатана се старае да унищожи умствените и моралните сили, които Бог даде на човека като скъпоценен дар. Така става невъзможно човекът да оцени нещата с вечна стойност. Чрез задоволяване на чувствата Сатана се старае да заличи в човешката душа всяка следа от богоподобие.

Неконтролираното удовлетворяване на страстите и последвалите болести и деградация, които съществуваха по време на първото идване на Христос, отново ще съществуват с още по-голяма сила преди Неговото второ идване. Христос заяви, че състоянието в света ще бъде както в дните преди потопа и както в Содом и Гомор. Всяко човешко въображение и всяко желание на сърцето ще бъде постоянно само зло. Днес ние живеем в самия край на страшното време и трябва да приемем за себе си урока от поста на Спасителя. Само чрез неизразимата мъка, която Христос понесе, можем да оценим злото на невъздържаното себезадоволяване. Неговият пример заявява, че нашата единствена надежда за вечен живот е да подчиним апетита и страстите на Божията воля!

Невъзможно е със собствени сили да се откажем от желанията на падналото си естество. Сатана ще използва това средство, за да ни изкушава. Христос знаеше, че врагът ще отиде при всяко човешко същество, за да се възползва от наследствената му слабост, и чрез фалшиви внушения да впримчи всички, чието доверие не е в Бога. Но като премина пътя, по който трябваше да върви човекът, Господ приготви пътя за нашата победа. Не е Неговата воля да бъдем поставени в неизгодно положение в борбата със Сатана. Той не иска да се обезкуражаваме от нападките на змията! “-дерзайте – каза Той, – Аз победих света!” (Йоан 16:33).

Нека този, който се бори със силата на апетита, погледне към Спасителя в пустинята на изкушението. Чуйте Го как промълви в Своята агония на кръста: “Жаден Съм!” Той издържа всичко, което е възможно да ни уплаши. Неговата победа е наша!

Исус се уповаваше на мъдростта и силата на Своя небесен Отец. Той заявява: “Понеже Господ Йехова ще Ми помогне, затова не се смущавам- изная, че не ще бъда посрамен- Ето, Господ Йехова ще Ми помогне.” Показвайки Своя пример, Той ни казва: “Кой измежду вас се бои от Господа- Но ходи в тъмнина и няма светлина? Такъв нека се уповава на името Господне и нека се обляга на своя Бог!” (Исая 50:7-10).

“Иде князът на този свят – казва Исус. – Той няма нищо в Мене!” (Йоан 14:30). В Него нямаше нищо, което да откликне на софистиката на Сатана. Той не се съгласи да съгреши. Нито дори в мисъл не се поддаде на изкушението. Така може да бъде и с нас! Христовото човешко естество беше обединено с Божественото. Исус бе подготвен за борбата чрез присъствието на Святия Дух в Него. Той дойде, за да ни направи участници в Божественото естество. Обединим ли се с Него чрез вяра, грехът не ще има повече власт над нас! Бог ни протяга ръката на вярата, за да се хванем за Божествеността на Христос и да придобием съвършенство на характера.

А как трябваше да бъде постигнато това, Христос ни е показал. С какви средства Той надви в конфликта със Сатана? Със Словото Божие! Само чрез Словото можа да устои на изкушението! “Писано е!” – каза Той. И на нас са подарени “скъпоценните нам и твърде големи обещания, за да станете участници на божественото естество, като сте избягали от произлязлото от страстите разтление в света” (2Петрово 1:4). Всяко обещание от Божието слово е за нас. “Ние трябва да живеем с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” Когато ви нападне изкушение, не гледайте обстоятелствата или собствената си слабост, а силата на Словото! Всичката негова сила е ваша! “В сърцето си упазих Твоето слово – казва псалмистът, – за да не Ти съгрешавам.” “- чрез думите на Твоите уста аз опазих себе си от пътищата на насилниците!” (Пс. 119:11, 17:4)

Елън Уайт „Копнежът на вековете„

Материалът Изкушението е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Чудните вести на пророка от пустинята и удивителните му думи се разпръснаха по цяла Галилея. Стигнаха до селяните в най-отдалечените хълмисти селища и до рибарите край езерото и в тези прости, но сериозни сърца намериха истински отклик. Това се обсъждаше и в Назарет, в работилницата на Йосиф, и Един разпозна призива. Неговото време бе дошло. Като остави Своя всекидневен труд, Той се сбогува с майка Си и последва стъпките на Своите съграждани, които се тълпяха край Йордан.

Исус и Йоан Кръстител бяха братовчеди. Бяха близко свързани и поради обстоятелствата около тяхното раждане, но не се познаваха лично. Исус бе прекарал живота Си в Назарет, в Галилея, а Йоан – в пустинята на Юдея. Всеки бе живял уединено сред съвсем различно обкръжение и не бяха общували един с друг. Провидението бе наредило да бъде така. Не бе допуснат никакъв случай за среща, за да не бъдат обвинени в сговор да се подкрепят взаимно в своите претенции.

Йоан знаеше за събитията, отбелязали рождението на Исус. Бе чул за посещението Му в Ерусалим и за случилото се в училището на равините. Знаеше за Неговия безгрешен живот и вярваше, че Той е Месия, но нямаше категорична увереност. Фактът, че Исус остана в неизвестност толкова години не даваше особено доказателство за Неговата мисия и внушаваше съмнение, дали Той е Обещаният. Кръстителят обаче очакваше с вяра Бог да му обясни това в подходящото време. Бе му открито, че Месия ще потърси кръщение от неговите ръце, след което на Йоан ще бъде даден знак за Исусовия Божествен характер. Тогава той можеше да Го посочи на народа.

Когато Исус дойде да се кръсти, Йоан разпозна в Него такава чистота на характера, каквато никога преди не бе откривал в някой човек. Самата атмосфера на Неговото присъствие бе свята, изпълваща с благоговение. Сред множествата, които се бяха събрали около него край Йордан, Йоан чу тъмни разкази за престъпления и бе срещнал хора, обременени от множество грехове, но никога не бе влизал в допир с човешко същество, от което лъха такова Божествено влияние. Всичко това бе в хармония с откритото му за Месия, но той се отдръпна, не отговори на Исусовата молба. Как можеше той – грешникът, да кръсти Безгрешния? И защо трябваше Този, Който не се нуждаеше от покаяние, да изпълни ритуал, състоящ се в изповядване и измиване на вината?

Когато Исус помоли да бъде кръстен, Йоан се отдръпна с възклицанието: “Аз имам нужда да се кръстя от Теб и Ти ли идеш при мене?” Твърдо и в същото време нежно, Исус отговори: “Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко, що е право.” И Йоан покорно въведе Спасителя в Йордан и Го потопи във водата. И веднага след като Го извади от водата, “отвориха Му се небесата и видя Божия Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него”.

Исус прие кръщението не като признание за собствени грехове. Той се уеднакви с грешниците, направи стъпките, които ние трябва да направим, и извърши делото, което ние трябва да извършим. Неговият живот на страдания и търпелива издръжливост след кръщението също бе пример за нас.

Излизайки от водата, Исус коленичи на речния бряг да се помоли. Нов и важен период се откриваше пред Него. Сега Той бе на една по-голяма сцена, започвайки борбата на Своя живот. Макар че бе Княз на мира, идването Му трябваше да бъде като изваждане на сабя. Царството, което бе дошъл да установи, бе противоположно на царството, желано от евреите. Той, Който беше основата на ритуалите и теологията на Израил, щеше да бъде възприет като враг и унищожител.

Той, Който бе възвестил закона на Синай, трябваше да бъде осъден като престъпник. Той, Който бе дошъл да разкъса властта на Сатана, трябваше да бъде обвинен като Веелзевул. Никой на земята не бе Го разбрал и по време на службата Си трябваше пак да продължи сам. През целия Му живот майка Му и братята Му не разбираха Неговата мисия, дори и учениците Му не Го разбираха. Той бе живял във вечна светлина, ведно с Бога, но животът Му на земята трябваше да бъде изживян в самота.

Като един от нас Исус трябваше да понесе тежестта на нашата вина и нещастие. Безгрешният трябваше да почувства срама за греха. Обичащият мира трябваше да обитава сред противоречия, истината трябваше да обитава наред с фалша, а чистотата – в близост с лукавството. Всеки грях, всяко несъгласие, всяка осквернителна похот, резултат от престъплението, измъчваха духа Му.

Сам трябваше да измине пътя Си, сам трябваше да понесе тежестта. Върху Него, Който бе оставил Своята слава и бе приел слабостта на човешкото естество, лежеше изкуплението на света. Той видя и почувства всичко това, но целта Му остана твърда. От ръката му зависеше спасението на падналата раса и Той протегна тази ръка, за да се хване за ръката на Всемогъщата Любов.

Спасителни лъчи сякаш проникнаха от небето, когато Исус изля душата Си в молитва. Добре знаеше как грехът бе вкоравил сърцата на хората и колко трудно щеше да им бъде да осъзнаят мисията Му и да приемат подареното спасение. Той умоляваше Своя Отец да Му даде сила, с която да надвие тяхното неверие, да разкъса оковите, с които Сатана ги бе оплел и заради тях да победи погубителя. Молеше се за свидетелство, че Бог приема човечеството в лицето на Своя Син.

Никога досега ангелите не бяха слушали такава молитва. Те жадуваха да донесат на своя Предводител вест на уверение и утеха. Но не! Самият Отец ще отговори на молбата на Своя Син. Направо от трона се изляха лъчите на Неговата слава, Небесата се отвориха и над главата на Спасителя слезе една фигура във вид на гълъб от най-чиста светлина – подходяща емблема за Него, кроткия и унизения.

Сред голямото множество край Йордан малцина, освен Йоан, различиха небесното видение. Но тържествеността на Божественото присъствие се задържа над събранието. Хората стояха в тишина и наблюдаваха Исус. Фигурата Му се къпеше в светлината, която винаги обкръжаваше Божия трон. Издигнатото Му нагоре лице бе прославено така, както те никога преди това не бяха виждали да се прославя лицето на някой човек. От разтворените небеса се чу глас: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.”

Тези думи на потвърждение бяха дадени, за да вдъхновят вярата на свидетелите на тази сцена и да укрепят Спасителя за Неговата мисия. Въпреки греховете и вината, които светът натовари върху Христос, въпреки смирението Му да поеме товара на нашето паднало естество гласът от небето Му заяви, че Той е Син на Вечния.

Йоан бе дълбоко развълнуван, като видя Исус да коленичи в молитва, молейки със сълзи за одобрението на Отца. Когато Божията слава Го обкръжи и се чу гласът от небето, Йоан разпозна знака, който Бог му бе обещал. Той разбра, че Този, Когото бе кръстил, бе Изкупителят на света,Светият Дух го осени и с протегнати ръце Йоан посочи Исус с вик: “Ето Божият Агнец, Който взема греха на света.”

Нито някой от слушателите, нито дори самият говорител различиха важността на думите “Божият Агнец”. Горе на планината Мория Авраам бе чул гласа на сина си: “Тате…, где е агнето за всеизгаряне?” Бащата отговори: “Синко, Бог ще Си промисли агнето за всеизгаряне” (Бит. 22:7, 8). И в агнето, Божествено промислено вместо Исаак, Авраам видя символ за Този, Който трябваше да умре за греховете на хората. Светият Дух чрез Исая даде тази илюстрация като пророчество за Спасителя: “- както агне, водено на клане”, “и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Исая 53:7, 6). Но израилтяните не разбраха урока. Мнозина от тях разбираха жертвените приноси почти както езичниците – виждаха в тях дарове, чрез които те можеха да повлияят на Божеството. Бог желаеше да ги научи, че от собствената Му любов идва дарът, който ги примирява с Него.

И думите, които бяха изговорени на Исус край Йордан: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение”, обхващат цялото човечество. Бог говори на Исус като на наш представител. С всички наши грехове и слабости ние не сме отхвърлени като недостойни. Той обаче “ни е обдарил във Възлюбения Си” (Еф. 1:6). Славата, която обгръщаше Христос, е клетва за любов от страна на Бога към нас. Тя ни разкрива силата на молитвата, как човешкият глас може да стигне до Божието ухо и нашите молби да бъдат приети в небесните дворове. Чрез греха земята бе откъсната от небето и отчуждена от близостта с Бога. Но Исус отново я свърза с небесната славата. В любовта Си Той включи и човека и тя достигна до най-висшите небеса. Светлината, която дойде от отворените небеса върху нашия Спасител, ще бъде дадена и на нас, когато се молим за помощ да устоим на изкушението. Гласът, който говори на Исус, казва на всяка вярваща душа: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.”

“Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както е” (1Йоаново 3:2). Нашият Изкупител е отворил път и за най-грешния, и за най-нуждаещия се, и за най-измъчения и презрения да се доближи до Отца. Всички могат да имат дом в обиталищата, които Исус отиде да приготви. “Това казва Светият, Истинският, у Когото е Давидовият ключ, Който отваря и никой няма да затвори, и затваря и никой не отваря. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори” (Откр. 3:7,8).

Елън Уайт „Копнежът на вековете„

Материалът Кръщението е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Материалът Божията любов е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Материалът Плодът на вярата е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Материалът Как се познава Христовият последовател е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Материалът Нашата вяра и приемането ни от Бога е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.