(15 май 2020 г. | Париж, Франция | От: Педро Торес за новините на Интер-американската дивизия и Адвентист Ривю)

Аз съм в края на дълга битка срещу COVID-19, която продължи близо осем седмици. Все още е предизвикятелство да стоя изправен, защото се чувствам слаб и страдам от световъртеж, което прави рисковани и най-простите ми ежедневни действия. Дори когато съм седнал, все още получавам внезапни пристъпи на главоболие и постоянна замаяност.

През последните два месеца прекарах почти седем седмици в леглото и това преобрази начина ми на живот и неговите приоритети. С това не съм уникален. Хората говорят за „света след COVID-19“, защото светът никога повече няма да бъде същият. Животът ни, както колективно, така и индивидуално, няма да е същият. Точно както 11-ти септември през 2001 промени света завинаги, настоящият вирус има подобен ефект.

В БОРБА ЗА ГЛЪТКА ВЪЗДУХ

В събота, 14 март, изведнъж почувствах, че се задушавам. Бях вкъщи, когато неочаквано почувствах, че не мога да дишам. Отначало си мислех, че това е проблем със сърцето, нещо, което съм усещал в миналото, но после разбрах, че този път е различно. Изправих се, за да мога да дишам и дори отидох в градината, докато се опитвах да си поема дъх. Много ми беше трудно да изпълня дробовете си с въздух и наистина се уплаших. Мислех, че скоро ще умра, но Господ ме запази жив. Треската се появи по-късно, заедно с дълъг списък от симптоми – кашлица, сълзене на очите, липса на обоняние, кожни екземи, тахикардия, брадикардия и болки по цялото ми тяло, сякаш някой го дере с нокти.

В живота си съм гледал много пъти смъртта в очите. През последните няколко седмици видях отново смъртта отблизо, когато сърцето ми изведнъж се забави от 100 до 40 или по-малко удара в минута. Опитах се да увелича сърцебиенето си чрез хипервентилация, но това също беше предизвикателство поради увредените ми бели дробове. Страхувах се да заспя, тъй като бях убеден, че с толкова слаб пулс сърцето ми ще спре, ако заспя. През тези две седмици изпитвах истински страх – страх, че изведнъж ще загубя живота си.

В моменти като тези викате към Господ, усещайки, че само за няколко секунди може да спрете да дишате завинаги. Човек би си помислил, че ще ти дойдат на ум всички онези библейски обещания като Псалми 91, 89, 23, които си изпращаме един на друг чрез социалните медии, есемеси и други средства, но когато се мъчите да дишате, библейските обещания остават по-назад. Това е нещо, което ми е трудно да обясня. Разбира се, преживяването на всеки е различно.

От това преживяване научих, че трябва да се въздържам да критикувам болни хора, че не могат да рецитират текстове от Библията, за да се насърчават. Затова искам да благодаря на онези, може би стотици и хиляди, които ме следват в социалните мрежи, хората, които се молеха за мен и здравето на моето семейство. В Библията се казва, че трябва да се молим един за друг.

КАКВО Е НАПРАВИЛ БОГ В МИНАЛОТО ЗА МЕН

Това, което открих, че е полезно в моментите на тази агония, бяха моите спомени. Невероятно е как започвате да преглеждате миналото си само за няколко секунди, усещайки, че животът ви се изплъзва. В този преглед на спомените открих други „обещания“, които наистина ми дадоха смелост да продължа. Спомних си как Господ по чудо запази живота ми при предишни случаи.

Позволете ми да споделя с вас някои от тях. Спомних си, че през 1994 бях част от екипа на ADRA в Руанда, за да помогна в разгара на гражданската война, която завърши с геноцид. През тези месеци Господ ме излекува от малария насред джунглата, където нямаше пътища, благодарение на лекарства, за които по-късно научих, че не са подходящите. Това беше чудо.

Друг път, докато шофирахме по пътищата на джунглата, млад войник се опита да открадне от нас. Той насочи автомата си срещу лицето ми, докато аз отказвах да му дам каквото и да е, тъй като това превозно средство и моите спътници работеха за ADRA и Бог. Докато продължаваше да се прицелва в мен, аз му говорих сърдито. Изпита такъв страх, че ни позволи да продължим. По-късно екипът ми, включително съпругата ми (която по това време беше моя приятелка) ми обясниха колко безразсъден бях, тъй като той можеше да ме застреля само с едно щракване на спусъка. Обаче Господ ни спаси от тази участ.

Друг път спряхме, за да качим дете-войник, който може би не е бил на повече от 11 години. Взехме го в нашия камион и докато минавахме през дупка, той изпусна граната в превозното ни средство. Оцеляхме. Друг път несъзнателно навлязохме в минно поле. Нашият местен водач, много изплашен, ме накара да спра веднага и ме помоли да обърна и да се върна по същите следи, които бяхме оставили. Има много други преживявания, но ще стане твърде дълго да се споделят.

Години по-късно, докато все още работех като служител в Испания, поради уникална ситуация, имах пет сърдечни епизода за два месеца, като между тях имаше само една седмица. Но Бог ме спаси и от това без дългосрочни последици.

Казах си: „Ако Господ ме е запазил през всички онези случаи, как би могъл да спре да го прави сега?“ Бог, който ме е съхранил, който ме е носил и продължава да ме носи в ръката си, ми даде сили да си казвам отново и отново: „Мислиш ли, че в края на краищата един вирус ще ме убие? И ако ме убие, нека ме убие. “ Точно както в Данаил 3 глава, ние имаме Бог, който може да ни избави, но ако Той реши да не го направи, нека да бъде Неговата воля.

ПРЕОЦЕНКА НА МОИТЕ ПРИОРИТЕТИ

Подобно на много други хора, имах планове, запълнен дневен ред до средата на септември, с пътувания из половината Европа. Само за часове видях как програмата ми се анулира. Изчезнаха всеки проект, всяко пътуване, всеки план, всяка евангелизационна поредица и среща. Когато вирусът се опитва да ви убие, не са възможни дори срещите в ZOOM.

Моят дневен ред беше разменен за моето собствено бойно поле. Простички действия като да отида до банята беше почти невъзможна задача. Слизането по стълбите у дома се считаше като победа. Да мога да седя половин час на дивана си беше новооткрит източник на щастие, въпреки че след това трябваше незабавно да се върна в леглото, тъй като отчаяно се мъчех да дишам. Победите ми се превърнаха в най-смиряващото нещо, което човек може да си представи. Никога не съм си мислел, че мога да чувствам толкова много величие и радост от това да направя една крачка, да стоя изправен няколко секунди, а след това и минути. Моите приоритети за това, кое е наистина важно, се променяха в мен всеки ден.

Колко от нас, пасторите са карали семействата ни да страдат, защото „служим на Бога и на църквата“, когато Господ всъщност никога не е искал такива жертви като да пренебрегваме или да не прекарваме достатъчно време със семействата си. Благодарен съм, че преминавам през този процес, тъй като ми позволява да се преоткрия и помиря с жена си и децата си.

Нашите църкви успяха да се справят и без нашите седмични срещи в църковните сгради. Открихме нови решения и начини, превръщайки в църква всеки дом. Продължихме напред, защото, ако правилно си спомням, това е Божията църква, а не нашата. Това е църквата, която ще успее и ще продължи напред, независимо от всичко, защото това е Неговата църква.

Като лидер установих, че трябва да се доверявам повече на Господа на църквата. Тя не принадлежи на нито един пастор, директор на отдел или президент. Бог е водил Своята църква в миналото и ще продължи да го прави – може би по различни начини или с различни методи, но следвайки същия принцип – помагайки на Своя народ да изпълнява евангелската заповед за проповядване на всеки народ, племе, език и люде.

Същият Бог, който „анулира нашия дневен ред“, ще го изпълни отново с нови проекти, може би по-добри, по-ефикасни и ефективни. Нека му позволим да ръководи нас и Своята църква.

Пастор Педро Торес, директор на отдел Комуникации на Франко-белгийския съюз, седи в задния двор на дома си във Франция и споделя изпитанията си с COVID-19, седем седмици след като се зарази с вируса през март 2020 г. [Снимка: с любезното разрешение на Педро Торес]

(Източник: https://www.adventistreview.org/how-my-covid-19-experience-changed-me)

Материалът КАК ПРЕЖИВЯВАНЕТО МИ С COVID-19 МЕ ПРОМЕНИ е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Преди години имах случай да пътешествам по Скалистите планини на Канада, съпроводен от водач индианец. Струваше ми се, че се въртим на едно място. Няколко пъти се опитах да протестирам, уверявайки го, че не се движим в правилна посока. Но той с усмивка поклащаше глава и продължаваше напред. След няколко часа пристигнахме на определеното място и индианецът ми показа на картата изминатия път. Беше възможно най-краткият. Ако се бях опитал да вървя сам, навярно бих загубил ня колко часа повече, а може би щях да заплатя и с живота си.

Мой приятел разказваше какво преживял в Лондон. Имало непроницаема мъгла, а той носел със себе си важен документ, който трябвало да предаде в някакво държавно учреждение. Но се объркал. Лутал се дълго и почти изгубил надежда да намери адреса, тъй като не било възможно да се види никакъв знак или название на улица. В този момент забелязал до себе си неясните очертания на човек. Той вървял с увереност, каквато притежават само хората, добре познаващи пътя. Моят приятел протегнал ръка и се докоснал до рамото му.

– Извинете, господине. Изглежда, че съм се объркал. Бихте ли ми помогнали?

Непознатият отговорил утвърдително, моят приятел му казал адреса и го следвал квартал след квартал, завивайки ту наляво, ту надясно, като непрекъснато се удивлявал на увереността му. Как може да върви толкова смело сред такава гъста мъгла!

– Ето Вашето учреждение, господине – казал непознатият, спирайки се пред масивно здание, чиито познати очертания едва се забелязвали в сивия полумрак.

– Но как успявате да се ориентирате в такава непрогледна мъгла? – полюбопитствал моят приятел.

Непознатият отговорил:

– Мъглата не ме безпокои… Аз съм сляп!

Израснал съм в християнско семейство, където вярата в Бога е била част от ежедневието. Но в средното училище попаднах под влиянието на учител, който се надсмиваше над всяка религия, считайки я за безсмислица. Основите на моята вяра се разклатиха и аз загубих ориентир. Намерих се сред непроницаема мъгла. Имах нужда от човек, който знае пътя, за да ми помогне.

Започнах да се обръщам с въпроси към онези, които би трябвало да имат отговори за моите проблеми – към служителите на различните църкви. Мнозина от тях обаче можаха само да ми кажат: „Ако станеш достатъчно добър, ще влезеш в царството небесно!“

Но защо ми е небесното царство? Какво представлява то? Къде е? Това никой не знаеше… Недоумявах пред невежеството и равнодушието на подобен род християни, заемащи ръководни постове. Някои мислеха, че мога да заслужа спасение чрез добри дела. Други считаха, че ако Бог е решил да ме спаси, не е важно какво върша и как протича животът ми. А един църковен служител ми заяви, че непременно трябвало да се моля на латински, тъй като Бог не разбирал друг език…

Убедих се, че хората могат да ми помогнат да намеря всичко, което ми хрумне, но само не и Бога; и да се добера до всяко място, освен до небесното царство. Те притежаваха карти и планове, разписания и указатели от различен вид. Можеха да ми кажат с точност как да осъществя връзка по телефона, по телеграфа, и по какъв ли не начин с кмета на Сан Франциско или с губернатора на Алдабра в Африка. Но нищожно малко знаеха за пътя, който води към небесното царство или към Божието сърце.

Често се опитвах да чета Библията. В ума ми се беше появила мисълта: „Защо да не потърся именно в Свещеното писание отговор на моите въпроси?“

Отначало всичко ми се струваше неразбираемо и лишено от какъвто да било смисъл. Но постепенно започнах да се замислям и да изследвам значението, целите и плана на книгата, която мнозина толкова обичат и ценят. Това е цяла библиотека. Тя се състои от 66 книги, написани от около 40 различни автори в продължение на 16 столетия. Всеки от тях пише с такава сила и авторитет, че веднага се чувства – той знае какво говори. Авторите свидетелстват или от името на Бога, или за Бога, но винаги с Божествен авторитет.

Когато започнах да чета Библията с желанието наистина да открия отговор на своите въпроси, бях изумен и дълбоко впечатлен от убедителната яснота и категоричност на казаното в нея. Още първото й изречение: „В началото Бог създаде небето и земята“ не оставя място за предположения относно някаква еволюция в продължение на милиони години. От „Битие“ до „Откровение“ тя говори с Божествен авторитет! Всеки автор пише в своето време и с изискванията на собствения си език. При все това на всяка страница може да се отгатне Божият подпис! Никой човек не би могъл да измисли такава история.

В Книгата на книгите не намерих нищо, което да напомня за Делфийския оракул. Всичко в нея е толкова ясно, че нито един искрен търсач на истината не може да не разбере това.

Библията свидетелства за себе си, че е послание от Бога до нашия заблудил се свят. Започнах да заучавам наизуст някои пасажи, говорещи за Божието ръководство в живота на човека: „Твоето Слово е светил ник на нозете ми и виделина на пътеката ми!“ (Псалом 119:105). „Аз ще те вразумя и ще те науча на пътя, по който трябва да ходиш! Ще те съветвам, като върху тебе ще бъде окото Ми!“ (Псалом 32:8). „Господ ще те води всякога и ще насища душата ти.“ (Исая 58:11).

Разбрах, че изпълнението на тези обещания, а също и на много други зависи от желанието на човека. Разбрах също, че Божието слово е небесен пътеводител, който може да ни преведе безопасно през всички трудности в живота, даже и през „долината на смъртната сянка“. Би било истинско безумие да не се възползвам от него. И аз започнах да търся отговора на много други въпроси в страниците на тази забележителна книга, която изведнъж ми стана толкова интересна…

Кой е Този, Който уверява, че е сътворил земята и атмосферата около нея? В Битие 1:16 Той казва, че е сътворил и цялата Вселена. В Библията могат да се открият някои удивителни описания на Твореца, внушаващи благоговейно страхопочитание. Псалмопевецът Го представя като шестващ върху „крилата на вятъра“ (Псалом 104:3). Пророк Исая пише: „Онзи, Който седи над кръга на земята, пред Когото жителите й са като скакалци“ (Исая 40:22).

Астрономическата наука ми помогна да осъзная колко незначителна е нашата малка земя и колко необятно е звездното пространство. Интересуваше ме дали Соломон е разбирал напълно това, което е изказал в своята молитва при посвещението на храма: „Но Бог наистина ли ще обитава на земята? Ето, небето и небето на небесата не са достатъчни да Те поберат. Колко по-малко този дом, който построих“ (3 Царе 8:27).

Наблюдавайки с микроскоп невидимия с просто око свят, останах поразен – Бог е създал безкрайно малкото с такава прецизност, с каквато и неизмеримо голямото! Как бих могъл да опозная по-отблизо този Бог? И как да разбера дали Той се интересува от мен? Мога ли въобще да Го опозная по-добре, отколкото би могъл да стори това примерно един вирус в кръвта на слона, който желае да изследва своя носител?

И отново намерих отговора в Библията. Бог очевидно е искал да схвана това и го е разкрил достъпно и разбираемо. Трябваше само да потърся и ето че тази тайна се разкри пред мен още в първата глава на Библията: „И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие. И нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя. И Бог създаде човека по Своя образ, по Божия образ го създаде…“ (Битие 1:26,27). Човекът е бил сътворен по Божи образ и подобие като същество, надарено с творчески способности. Той е трябвало да участва в управлението на Божиите владения. Давайки живот на човека, Бог е споделил Своя собствен живот с едно от Своите най-благородни създания. Човекът е бил богоподобен в чувства, в мисли, в дела! И както Бог управлява на небесата, така човекът е трябвало да управлява на земята.

Все още помня какво вълнение и благодарност ме завладяха, когато осъзнах смисъла на всичко това. Вървях сам под купола на нощното небе, обсипано със звезди, и чувствах своето единство с Всемогъщия. Знаех, че от този момент съм вече друг човек.

Дотогава бях самонадеян, себелюбив и дори бих казал вироглав, но тази нощ нещо стана в душата ми и вече е невъзможно да се промени. Осъзнах, че Бог е личност, че съм сътворен по Негов образ. В Негово лице открих Този, Който единствен е в състояние да ме води по пътя на живота. Чувствах се като златотърсач, неочаквано намерил богат залеж от самородно злато. У мен бликнаха безброй въпроси – знанията ми бяха ограничени, много неща ми предстоеше още да науча… Преживях онова, което вероятно е накарало Йов да каже: „Ето, тия са само краищата на пътищата Му и колко малко шепнене ни дават да чуем за Него! А гърма на силата Му кой може да разбере?“ (Йов 26:14).

Материалът ИМАМ НУЖДА ОТ ПЪТЕВОДИТЕЛ е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Мануел Пастор взе обгорено парче дърво, което някога е било част от тезгяха на касата в магазина за хранителни стоки. Причината, поради която някой е хвърлил бомба през прозореца на магазина, не беше известна. Може би бившият собственик е имал врагове и това е бил един от начините за разчистване на сметките. Едно обаче беше сигурно Мануел бе твърдо решен това никога да не се случи и с него.

Поради състоянието на магазина той успя да го купи за много ниска цена. Смяташе да го ремонтира и да отвори магазин за хранителни стоки и алкохолни напитки като другите четири магазина, които семейството му вече притежаваше в областта на Ел Монте, Калифорния.

Семейството му започна да се занимава с търговия преди шест години малко след като пристигна в Съединените щати от Панама. Сега фамилията Пастор бе много уважавана.

Мануел нямаше проблеми да получи кредит от доставчиците. Доставчикът на месо за останалите магазини на семейството вече му беше обещал да му осигури всичко необходимо, но при условие, че Пастор ще започне да изплаща кредита си с лихва веднага, след като магазинът започне да печели.

Тъй като магазинът се намираше в латино-американската част на Ел Монте, Мануел беше сигурен, че ще може да поддържа приятелски отношения с клиентите си, чиято културна среда разбираше толкова добре. А проницателният му бизнес нюх и представителната му външност със сигурност щяха да му донесат желания успех.

Облягайки се на опушената стена вляво от входа на магазина, той запали цигара. Мислено вече си представяше къде ще бъдат разположени щандът и хладилната витрина за месо, тезгяхът за готовата продукция и стелажите с хранителни стоки. „Най-отгоре на всеки стелаж ще сложа бутилките вносно вино – помисли си той. Ние латино-американците ценим хубавото вино.“

След това се замисли за младата си съпруга, за която се бе оженил преди шест месеца. Искаше да я направи щастлива. Преди да се запознае с Йоланда, Мануел беше заклет комарджия. Многото му приятели, свързани с конните надбягвания, му даваха съвети за конете. Обичаше да участва в лотарията от Порто Рико и изпитваше истинско удоволствие да играе на карти. Колкото по-висок беше залогът, толкова по-добре бе за него. Веднъж, само за една ръка, загуби на покер 400 долара.

Въпреки че обичаше комара и не можеше да си представи някога напълно да се откаже от него, той знаеше, че сега вече като женен мъж се нуждаеше от известна сигурност и бе убеден, че магазинът ще му я осигури.

Бяха му казали, че магазинът е с размери 12 х 20 метра. Сега, просто ей така, той започна да крачи, за да провери широчината. Когато стигна до средата, забеляза от лявата си страна парче дърво, почти незасегнато от огъня. Навеждайки се надолу, за да го разгледа по-добре, Мануел забеляза, че само 2-3 сантиметра от ъгълчето на дървото са обгорени, докато подът наоколо бе напълно черен. Заинтригуван, той вдигна парчето дърво, за да го разгледа по-добре. Когато направи това, Пастор откри под него една Библия, недокосната от огъня. Прелисти страниците по тях нямаше дори спомен от пожар.

Въпреки че бе възпитан като католик, Мануел не беше религиозен. Но когато се взираше в неповредената Библия сред овъглената стая, той се трогна. „Бог сигурно е запазил Своята Книга помисли си той. Ще направя специален рафт за нея на стената на моя тезгях. Може би Книгата-чудо ще благослови бизнеса ми.“

Мануел завърши ремонта на магазина в края на месец май и към началото на юни вече го бе напълнил с големи запаси от месо, бира, вино, цигари, хранителни стоки и с цял рафт порнографска литература.

Почти веднага, след като отвори магазина, Мануел научи, че Йоланда е бременна с първото им дете. Бизнесът вървеше бавно и Мануел започна да се притеснява как ще издържа жена си и бебето, когато се наложи тя да напусне работа. Йоланда работеше към една фирма и те смятаха да живеят с нейната заплата, докато бизнесът потръгне. И двамата бяха решили да не използват парите от оборота за лични нужди. Вместо това щяха да ги реинвестират в магазина, докато стане печеливш. Но сега, когато очакваха бебе, Мануел знаеше, че жена му не може да продължава да работи. Спомняйки си как Бог по чуден начин бе запазил Библията от огъня, той си помисли, че може би Богът на Библията ще помогне и на неговия бизнес. Без да знае как да се моли, той започна просто да говори на Бога.

– Боже, – каза той, трябва да ми помогнеш, защото върша нещо честно.

Освен разговорите си с Бога Мануел започна да излиза извън магазина си и да кани минувачите да влязат и да видят какво предлага. Накрая пусна няколко реклами по радиото и покани диджей да дойде в магазина му за официалното откриване. Мануел предлагаше подаръци на първите посетители. Тъй като магазинът се казваше „Гуантанамера“, диджеят пусна популярната тогава кубинска песен „Гуантанамера“.

В деня на официалното откриване много хора се отбиха да видят диджея и по този начин се запознаха с Мануел. Бизнесът му започна да се разраства и той набра свои редовни клиенти.

По същото време започна да търси начини за увеличаване на печалбата си. Започна да продава цигари от черния пазар и се включи в някои начинания, които бяха съвсем на ръба на закона. Отвреме навреме, когато го съветваха „да заложи на нещо сигурно“, той играеше по малко и на комар. А към декември, само шест месеца след откриването на магазина, Мануел изплати целия кредит на доставчика на месо. Впечатлен от бързо изплатения кредит, той дори не му начисли лихва.

Към пролетта на следващата година, когато в семейство Пастор се роди малката Алехандра Аурилия, на Йоланда вече не и се налагаше да се върне на работа. А година и половина след откриването на магазина Мануел вече бе изплатил всичките си дългове и вече притежаваше шест къщи, пет даваше под наем, а в шестата живееше със семейството си.

Един ден в магазина влезе млада кубинка, придружена от 5-годишната си дъщеричка. Изящното лице и кроткият вид на жената привлякоха вниманието на Мануел. Тя си купи няколко неща и след като плати за тях, започна да се бори с двете големи торби с покупки. Когато откри, че няма кой да и помогне, а самата тя няма кола, Мануел уреди покупките да и бъдат доставени в дома. След това всеки път, когато г-жа Хернандес отиваше на пазар, той и доставяше храната вкъщи.

Около два месеца след като Мануел се запозна с г-жа Хернандес, пред „Гуантанамера“ спря черна лимузина с чикагски номера. В магазина влезе висок, тъмнокос мъж, облечен в копринен костюм. Когато се приближи към магазина, Мануел тъкмо показваше на един нов служител как да подрежда кутийките с бира. Направи се, че не вижда непознатия.

Човекът застана в края на стелажите, където Пастор работеше с новия служител, и извика:

– Мануел!

Приближавайки се към него, Пастор го попита подозрително:

– Откъде знаете името ми?

Мъжът се усмихна и каза:

– О, познавам те! Освен това знам, че макар съседите да те харесват и уважават, ти имаш здрав ум и изобщо не си глупав.

Веждите на Мануел се повдигнаха.

– Откъде знаете толкова много неща за мен?

Очевидно стараейки се да разведри обстановката, мъжът каза:

– Благодаря ти, че помагаш на жена ми.

– На жена ви?

– Да. Жена ми говори само хубави неща за теб. Аз съм г-н Хернандес.

Мануел протегна ръката си към г-н Хернандес, но леко се запъна, докато говореше.

– Е, радвам се да се запозная с вас. Но трябва да си призная, че съм малко изненадан. Смятах, че г-жа Хернандес е или вдовица, или е разведена, защото тя никога не е споменавала за съпруга си.

– Жена ми не е много приказлива. Не ни допада хората да знаят твърде много неща за нас. Но както споменах преди малко, знам за теб доста неща.

Сега вече Мануел бе започнал да се притеснява защо г-н Хернандес се е отбил да го види и изобщо кой беше той.

– Какво още знаете за мен?

– Знам, че обичаш да играеш на комар и че изпитваш удоволствие от печеленето на пари.

Хернандес погледна към новия служител и след това кимна на Мануел да го последва. Човекът мина покрай двата стелажа с хранителни стоки, стигна до касата и заговори по-тихо:

– Имам много изгоден бизнес, Мануел. А когато имам финансова изгода, обичам да поделям добрия си късмет с хора, на които мога да се доверя. Знам какъв човек си и бих искал да се включиш в моя бизнес.

След това той разказа на Пастор как може да краде от милионерите, като използва номерата на кредитните им карти. Мануел нямаше никакво желание да се включва в нещо незаконно, но се страхуваше да откаже, за да не обиди човека и да не го настрои против себе си. Затова каза:

– Много ми допада идеята ви, наистина е интересна. Но в момента ще ми е невъзможно да се включа, защото бизнесът поглъща цялото ми време. Може би за вбъдеще ще можем да работим заедно.

Отговорът на Пастор като че ли удовлетвори Хернандес и след като го насърчи да не чака дълго, елегантният мъж си тръгна.

Седмица по-късно някакъв мъж от Тихуана помоли Пастор да му помогне при някаква операция с наркотици. Обеща му цял куфар, пълен с пари. Мануел отново се измъкна с думите:

– В момента не мога да ти помогна, защото, нали разбираш, трябва да се грижа за магазина и съм много зает. Може би някой ден ще мога да ти помогна, но не сега.

Когато и други започнаха да идват при него с предложения за подобни услуги, Мануел започна да се страхува за живота си и много често имаше чувството, че някой ще го убие.

Един прекрасен майски неделен ден на Мануел му беше много трудно да отиде на работа. Топлото слънце, синьото небе и пухкавите бели облачета като, че ли го подканваха да заведе семейството си на пикник. Алехандра беше вече на 2 годинки, а те очакваха второто си дете. Той с нетърпение искаше да намери нов дом за семейството си, тъй като Йоланда се притесняваше за района, в който сега живееха. През последните няколко месеца бяха станали свидетели на няколко изстрела от леки коли. При друг случай някакъв мъж бе убит, когато се опитал да ограби бара на ъгъла на тяхната улица. Днес Мануел желаеше повече от всичко да изведе семейството си извън града, за да си отдъхнат от напрежението на градския живот. Но, разбира се, на първо място беше грижата му за бизнеса.

Все пак той се утешаваше с мисълта, че в неделя работният ден е по-кратък. Към 2 ч. следобед трябваше вече да е напуснал магазина и тогава можеха да излязат извън града и може би дори да си купят замразен крем „Карамел“. „Алехандра ще е приятно изненадана“ помисли си той.

Мануел се замисли за дъщеря си и за поредицата Библейски истории, която беше поръчал предишната седмица от някакъв търговец, наминал през „Гуантанамера“. Когато момиченцето по-расне, ще му е много приятно да слуша различните истории и да разглежда хубавите картинки. Книгите щяха да пристигнат следващата седмица.

Влизайки в магазина, Мануел включи осветлението и коленичи, за да пооправи списанията и книгите от рафта, вляво от входната врата. След това чу някакъв шум. Обръщайки главата си, той установи, че е застанал пред краката на някакъв мъж. Повдигайки очите си към лицето на мъжа, Мануел видя дулото на пистолет, насочено към него. Човекът с пистолета бе на около 25 години, набит, висок около 175 см. Имаше светла коса и дълга, но добре поддържана брада. Зад гърба му и вляво от него стоеше втори мъж, гладко избръснат, с тъмна коса.

– Ставай! – каза човекът пред него и след това наклони пистолета, докато Мануел се изправяше на крака.

Другият мъж отиде до касата и извади от там всички налични средства. Докато ги наблюдаваше, погледът на Пастор се спря на снимката на Алехандра, която висеше на стената зад касата. „О, Г осподи – помоли се той мислено, искам да отгледам децата си. Не им позволявай да ме убият. Обещавам, че ще Ти предам сърцето си, децата си, семейството си и ще живея за Теб. Ще Ти докажа, че Те обичам. Само, моля Ти се, не им позволявай да ме убият!“

След като вторият мъж взе парите, човекът с пистолета заповяда:

– Добре, сега тръгвай и ще вървиш, докато ти кажа да спреш.

Докато говореше, гласът му се пропука и леко потрепери. „Нервен е – помисли си Мануел. Много малко му трябва, за да натисне спусъка.“

Мануел се запъти към вътрешността на магазина и крадецът го последва, минавайки покрай 14-метровия щанд за месо и към вратата на транжорната за месо. В дъното на магазина човекът каза на Мануел да се обърне надясно. Когато магазинерът се приближи до хладилния щанд за безалкохолни напитки и мляко, мъжът каза:

– Лягай долу!

„Сигурно сега ще ме убият“ – помисли си Мануел, когато легна на пода с лице, обърнато така, че да може да вижда мъжа с пистолета. Но продължи да се моли Бог да пощади живота му.

Крадецът се оттегли през централната пътека на магазина и изчезна през вратата.

Мануел не можеше да повярва на очите си. Мъжете си бяха тръгнали, без да го убият.

– Благодаря Ти, Господи! извика той, скочи на крака и бързо отиде да заключи магазина.

Бързо се обади на полицията, след това коленичи на централната пътека в магазина и се помоли:

„Господи, благодаря Ти, че спаси живота ми. Ще спазя обещанието, което Ти дадох. Предавам Ти сърцето си, децата си, семейството си. Покажи ми какво мога да направя за Теб, за да Ти се отплатя.“

Полицията пристигна и Мануел им даде описание на двамата крадци, но те никога не ги намериха. През този ден Мануел затвори магазина малко по-рано, но не каза на жена си какво се бе случило.

Всяка сутрин от следващата седмица, когато влезеше в магазина, Мануел се молеше. Молитвата му винаги бе една и съща: „Господи, искам да спазя обещанието, което Ти дадох. Изпрати ми някой, който да ми покаже истинската вест от Теб. Искам да отгледам децата си така, че да Ти служат. Сигурно имаш някаква цел с мен, след като спаси живота ми.“

Следващата събота в 12,30 ч. по обяд в магазина влезе някакъв латино-американец, облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Когато видя мъжа, Пастор се развълнува. „Какво хубаво сияещо лице има“ помисли си Мануел. Човекът носеше Библия и когато се приближи до него, нещо подсказа на Мануел, че това е онзи „някой“ с „истинската вест“, за която се беше молил цяла седмица. Той беше толкова сигурен, че погледна към Библията в ръката на мъжа и попита:

– Това за мен ли е?

– Да – отвърна мъжът и му подаде Библията.

– На испански ли е?

– Да.

– Добре – отговори Мануел. – Аз пък ще ви дам нещо на английски.

Пастор се обърна и взе Библията, оцеляла след пожара, преведена на английски. После я подаде на мъжа. Той прие Библията и се представи като Леонард Сантана.

– Искате ли да научите нещо повече за Библията? – запита той.

– Да, искам да я разбера.

– Защо не дойдете с мен в моята църква в сряда вечерта?

– Ще видим – отговори Мануел и подаде визитната си картичка. – Обадете се в сряда.

В понеделник Пастор получи своята пратка с поредицата Библейски истории, която бе поръчал по-рано. Когато се зачете в книгите, се разплака и каза: „Сега вече се срещнах с Великия Бог, на Когото се молех всяка сутрин; Богът, Който спаси живота ми.“

Запазвайки книгите в магазина си, Мануел четеше от тях, когато му оставаше свободно време. Преминавайки през историята за Сътворението, той научи, че съботата е библейският почивен ден. Помисли си: „Ама защо всички църкви провеждат богослуженията си в неделя, първия ден?“

В сряда следобед Сантана му се обади по телефона.

– Мануел, нали не сте забравили, че имахме уговорка днес заедно да отидем на църква?

– О, толкова съм зает.

Но веднага, след като каза тези думи, той си спомни обещанието, което бе дал на Бога. „Това може да е вестта от Господа, за която се моля помисли си той. Не мога да откажа да отида на църква. Обещах на Бога да Го следвам, където ме поведе!“

Затова Мануел бързо добави:

– Вижте какво, няма проблеми! Елате в магазина тази вечер и аз ще ви придружа до църквата.

Обикновено Мануел затваряше магазина в 20,00 ч., но тази вечер го затвори малко преди 19,00 и отиде с Леонард до седмичното молитвено събрание.

Паркираха колите си зад църквата и влязоха от задния вход. Програмата беше започнала. Когато Мануел влезе през задния вход в залата, забеляза, че в тази църква няма икони, и се почувства неудобно. Струваше му се много странно да бъде в църква без статуи на светии. „Все пак аз се молих Бог да ме срещне с истинската Си вест напомни си той и трябва да удържа на обещанието Си.“

Двамата мъже седнаха на задните редове точно, когато пасторът покани присъстващите да коленичат за молитва. Мануел и Леонард също коленичиха. Когато хората започнаха да се молят, Пастор чу много от богомолците да го споменават в молитвите си. Няколко души го бяха забелязали да влиза в църквата със Сантана и се помолиха:

– Благодарим Ти, Господи, че доведе магазинера в нашата църква.

Други се молеха:

– Моля Те, благослови човека от магазина за хранителни стоки! Благослови и семейството му!

Сърцето на Мануел започна да бие учестено. „Откъде ме познават тези хора?“ чудеше се той. След това тихо каза на Бога: „Господи, колко мили са тези хора да се молят за мен и за семейството ми!“

Когато молитвата свърши, той започна да оглежда останалите. „Но аз познавам този човек – помисли си Мануел. Това е човекът, който ми продаде книгите Библейски истории. И онази жена там е моя клиентка. И тази жена идва в магазина ми. И онзи мъж…, и тази жена.“

След като молитвеното събрание свърши, Пастор и Сантана излязоха от църквата на паркинга, но вярващите от църквата се приближиха до Мануел. Ръкуваха се с него, а някои дори го прегърнаха. „Колко приятелски настроени и мили са тези хора“ помисли си той.

Слаба жена поздрави Мануел:

– Чудесно е, че бяхте с нас тази вечер. Няма ли да дойдете да се поклоните с нас на Бога и в събота?

Мануел беше прочел историята за Сътворението от книгите Библейски истории и вече знаеше, че съботата е библейският почивен ден. Помисли си: „Ето една църква, която пази истинската събота от Библията“. Отново почувства Божието ръководство, но молбата и някак го подразни. Ама какво очакваше тази жена от него да затвори магазина си и да започне да ходи на църква в събота още тази седмица?

Той погледна прилежащата към църквата сграда и забеляза, че тя има външна стълба от приземния етаж към втория етаж. Посочвайки стълбата, той каза:

– Виждате ли тази стълба? – попита той и когато продължи, гласът му беше малко безцеремонен. – Нали не очаквате от мен изведнъж да скоча от подножието и да достигна върха?

Лицето и леко се изчерви и тя погледна надолу.

Мануел бързо се качи в колата си и си тръгна. Но съвестта му започна да го измъчва. Знаеше, че е наранил чувствата на жената и съжаляваше за начина, по който и беше отговорил.

Когато се прибра у дома, сподели с жена си, че е ходил на църква.

– На каква църква? – попита тя.

– Не знам. Знам само, че хората там са много приятни. Те се молеха за мен. Молеха се и за теб.

В петък Леонард мина през магазина и го покани на следващия ден да отиде с него на църква. Пастор се ядоса от това предложение.

– Махай се оттук. Да не искаш да фалирам? Не знаеш ли, че съботата е най-печелившият ден за мен?

При тези думи Мануел хвана Леонард под ръка и го придружи до вратата. Застанал до него, Мануел го избута навън и каза:

– Махай се и ме остави намира!

През това време Леонард не каза нищо. Тръгна си бавно, с наведена глава. През останалата част от следобеда Мануел се опита да се съсредоточи в работата си, но постоянно мислеше за Сантана и за начина, по който се беше отнесъл с него.

Тази вечер Пастор занесе в дома си някои от книгите Библейски истории, за да ги чете. Докато чакаше жена си да приключи с приготвянето на вечерята, той прелисти някои от страниците им. Изведнъж очите му попаднаха на думите: „Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; но седмият ден е събота, на Господа, твоя Бог“.

На следващата сутрин Мануел отиде в магазина, но му се струваше невъзможно да се съсредоточи в работата си. Накрая отиде до щанда за месо, разви бялата амбалажна хартия и отряза голямо парче от нея. След това взе черен фулмастер и написа: „Затворено

в събота, Господния ден“. Постави бележката на входната врата на магазина и отиде на църква.

Този път, докато минаваше пред църквата, Мануел обърна внимание на табелата: Църква на адвентистите от седмия ден. Когато влезе, вярващите го приветстваха топло. И Мануел започна да разпознава и други свои клиенти.

Видя една възрастна жена Голита Калдерон. Тя имаше дълга бяла коса, свита на кок. По-късно разбра, че тя била съпруга на продавача на книги или както го наричаха в църквата колпортьора, който му бе продал поредицата Библейски истории. След богослужението тя и съпругът и Филипе го поканиха в дома си за обяд.

На следващата събота Мануел пак отиде на църква и заведе със себе си жена си и дъщеричката си. Този път видя двама мъже негови клиенти, написали му чекове без покритие, когато няколко пъти пазаруваха в магазина му. Фактът, че и те посещаваха църквата, го обезсърчи. Но докато седеше там, си помисли: „Е, никой не е съвършен!“ След това се помоли: „Господи, позволи ми да забравя за тези мъже. Помогни ми да им простя.“

През тази събота Мануел се срещна с още познати и това го развълнува. Познаваше ги като добри хора и все повече и повече започваше да се чувства свързан с вярата, която те изповядваха.

Когато излезе от църквата през този ден, Пастор видя няколко вярващи да напускат прилежащата сграда. Забеляза, че раздаваха храна и дрехи на някакви хора.

– Какво е това? – поинтересува се той.

– Имаме специална програма за подпомагане на бедните. В тази сграда съхраняваме дрехите и храната за нуждаещите се.

Мануел отиде в сградата и видя запасите от храна и рафтовете с дрехи. Въпреки, че си тръгна без да каже дума, той си помисли: „Тези хора наистина се грижат за другите. Загрижени са и за мен.“

В сряда вечерта, когато пристигна на молитвеното събрание, той бе напълнил пикапа си с 50-килограмови торби с храна, които остави в църквата.

Всичко, което Мануел видя, го накара да обикне хората от църквата, а след продължителното изучаване на Библията осъзна, че те наистина се стремят да живеят според принципите на Библията.

Изследвайки собствения си живот, започна да се моли: „Господи, трябва да направиш нещо с мен. Налага ми се да направя някои сериозни промени.“

Продължавайки да изучава Библейските истории и да ги сравнява с Библията, която бе получил от Леонард, Мануел осъзна, че Светият Дух иска да обитава в неговото тяло. Реши, че трябва да спре да пие алколохолни напитки и да откаже цигарите. И наистина се отказа от тези вредни навици. Убеди се, че щом те не са здравословни, от негова страна е много лошо да ги продава на другите хора. Затова изхвърли всички цигари от магазина си и престана да се снабдява с тях. След това се обади на фирмите доставчици на бира и вино, и им каза да дойдат да приберат остатъка от продукцията си от неговия магазин. Но преди да успее да се свърже с една пивоварна, пристигна камионът със седмичната доставка. Мануел посрещна шофьора на камиона с думите:

– Вече няма да продавам бира.

Човекът беше поразен и каза:

– Да не си полудял? Знаеш, че печелиш добри пари точно от тази марка.

– Знам, но вече съм решил.

След като прочете Левит 11 глава, Мануел премахна и всички нечисти храни от магазина си. В рамките на един месец след решението му да пази съботата в магазина не остана нищо, което той не би могъл да продава с чиста съвест на клиентите си.

Но скоро купувачите започнаха да се оплакват. Някои мислеха, че е полудял. Други му пишеха писма и ги слагаха под вратата на магазина. Трети му измислиха прякори, а някои дори го заплюваха, когато вървеше по улицата. Но имаше и такива, които му задаваха въпроси за неговата вяра. Пастори от други деноминации, които бяха негови клиенти, се опитваха да го разубедят, но вместо това той ги призоваваше да приемат всичко, което Библията учи, и да приложат библейските истини в живота си.

Дори семейството на Мануел, които притежаваха останалите магазини за хранителни стоки, застанаха против него. Наричаха го глупак и му казваха, че кара жена си и детето си да страдат поради неговата глупост.

За щастие Йоланда обикна истините на Библията, които изучаваше със съпруга си, и тя го подкрепяше в решението му да угоди на Бога.

Една вечер коленичиха за молитва и докато се молеха, двамата започнаха да плачат.

– Г осподи, бизнесът не върви. Ти знаеш, че нашите клиенти, роднини и приятели ни смятат за глупаци. Какво да правим?

Докато се молеха, и двамата получиха убеждението, че Господ желае да продадат магазина.

Когато отиде да отвори магазина следващата неделя, Мануел видя, че пред вратата го чакат двама мъже. Единият от тях Даниел, бе млекарят, който два пъти седмично снабдяваше магазина му. Вторият бе Луис, негов клиент от Куба.

– Какво става с теб, Мануел? – попита Луис. – Изглеждаш омърлушен.

– Искам да изоставя този бизнес! – отвърна Пастор. – Ще го продам на първия, който ми предложи някаква цена за него.

– Аз ще ти дам 10 000 долара – каза Луис.

Въпреки че магазинът на Мануел струваше много повече, собственикът каза:

– Дай ми 10 000 долара и магазинът е твой.

Кубинецът се ококори от изненада:

– Шегувах се, Мануел, но ако ти говориш сериозно, ще ти дам 10 000.

– Говоря сериозно.

– Добре, до петък ще събера 10 000. От този момент нататък магазинът е продаден.

Следващата събота семейство Пастор смятаха да отидат за първи път на лагерно събрание. Мануел славеше Бога, че ще може да отиде, без да си мисли за магазина.

Но когато настъпи петък, Луис дойде в магазина и каза:

– Съжалявам, Мануел, не успях да събера парите.

Очите му се напълниха със сълзи, когато продължи:

– Все още се опитвам. Знам, че човек има такъв шанс само веднъж в живота си.

„Сигурно Господ има друг план“ – помисли си Мануел, когато в петък вечер затваряше магазина.

На лагерното събрание на следващата сутрин броят на присъстващите повече от три хиляди души изненада семейство Пастор. В края на сутрешното богослужение пасторът на Мануел аржентинецът Виктор Колинс, се приближи да него и го помоли да разкаже публично как е открил Христос. Мануел се притесняваше да говори пред толкова голяма публика, но когато пастор Колинс го увери, че би могъл да вдъхнови други присъстващи да посветят живота си на Христос, той се съгласи.

След като Мануел разказа преживяването си, много латино-американци дойдоха при него, плакаха с него и го насърчиха да се държи здраво за Господа, защото Бог със сигурност има план за продажбата на магазина.

Хората се тълпяха около него, но той забеляза някакъв човек, застанал в края на тълпата. Очите на човека бяха зачервени, а лицето му мокро от сълзи. „Това е един от хората, които ми оставиха невалидни чекове“ – помисли си Мануел. Веднага се сети за думите на пастор Колинс: „Твоето свидетелство може да вдъхнови някои от присъстващите да посветят живота си на Христос“. По-късно Мануел научи, че точно това се е случило. Неговата опитност бе докоснала сърцето на този човек.

Когато Мануел спря да разговаря с хората, пастор Колинс каза:

– Мануел, следващата седмица в църквата ще имаме кръщение. Искам да те кръстя.

– Добре, но се молете за мен, защото трябва първо да продам магазина. Искам да се кръстя и смятам, че нито контактите с клиентите, нито магазинът вече са подходящи за мен.

В сряда Мануел отиде на молитвено събрание и там даде обещание на Господа:

– Господи, ако не продам магазина до петък, ще отида и ще върна разрешителното за продажба на алкохол.

В петък сутринта магазинът все още не беше продаден. Затова той отиде до бюрото за лиценз, за да върне разрешителното си. Служителят в бюрото каза:

– Ти си полудял. Точно алкохолът донася парите в магазин като твоя.

– Но аз вече не желая да продавам алкохол!

– Тогава защо не продадеш разрешителното на някого? Така поне ще спечелиш нещо от сделката. Но просто да си върнеш разрешителното това е лудост!

Лицето на Мануел се зачерви.

– Виж какво – отвърна той, – християните не продават такива стоки. Аз съм адвентист от седмия ден и трябва да се съобразявам с Библията.

Служителят го изгледа с неприязън, поклати глава и каза:

– Ти си луд.

После продължи да мърмори, докато подготвяше необходимите документи.

Когато Мануел се качи в новата си кола и запали двигателя, меките седалки и музиката като че се подиграваха на чувството му на загуба, което преживяваше. Навлизайки в движението, той почувства, че очите му горят. Скоро по лицето му започнаха да се стичат горещи сълзи. „Господи, помоли се той, аз съм луд, но съм много щастлив с Теб и с моето семейство. Сега съвестта ми е чиста. Чувствам се изцяло чист. Нямам противоречия с Теб. А това си струва всичките пари на света.“

Паркирайки колата си, той тръгна към входната врата на магазина. Когато сложи ключа в ключалката, някаква ръка се допря до рамото му. В същото време мъжки глас каза:

– Мануел.

Пастор се обърна и видя Даниел, своя доставчик на млечни продукти.

– Мануел, ако не продадеш магазина на кубинеца за 10 000 долара, аз ще ти дам 5 000 повече.

Пастор се вгледа в лицето му.

– Какво каза?

– Не продавай магазина на кубинеца. Ще ти дам 5 000 долара повече и съм готов да поема магазина още днес.

Лицето на Мануел пребледня.

– Даниел, но аз се връщам от бюрото за алкохолни лицензи. Върнах разрешителното за продажа на алкохол.

Без да трепне, Даниел заяви:

– Няма значение, искам магазина. Ще ти дам 10 000 долара в брой днес и останалите 5 000 на вноски от по 500 долара на седмица.

Навеждайки главата си, Пастор взе кърпичка от задния си джоб. „Господи, – помоли се той наум, – Ти отговори на молитвата ми!“

Още същия ден Мануел уреди сделката с Даниел и му даде ключовете от магазина. На следващия ден се кръсти. Малко по-късно се кръсти и Йоланда. Само след шест месеца той започна да работи като колпортьор и да продава християнска литература на съседите си. Видя много от бившите си клиенти да предават сърцата си на Господа, дори едно цяло семейство се кръсти.

Днес Мануел е асоцииран издателски директор на испанския отдел към илинойската конференция на Църквата на адвентистите от седмия ден. Само за седем години колпорьорите под негово ръководство продадоха литература за над 2 млн. долара, а продажбите им нарастнаха от 100 000 на 500 000 долара годишно. Неговите колпортьори основаха и построиха нова църква в центъра на Чикаго.

Наистина е удивително какво може да направи Бог от един въоръжен грабеж, нали!

„Благодаря на Бога за трохите“ – Бони Котър

Материалът Благодаря на Бога за въоръжения грабеж е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

Бев Колинс пееше лекичко, докато месеше тестото. Изведнъж спря и погледна през прозореца прекрасните цветове на есента. Утринното слънце хвърляше лъчите си по алените листа на чинара точно пред прозореца на кухнята, обещавайки още един хубав есенен ден.
„Днес трябва да намеря време, за да се поразходя край реката“ – помисли си тя.
Звънът на телефона сложи внезапен край на мислите и. Тя бързо изтри ръцете си и вдигна телефонната слушалка.
– Добро утро! Домът на семейство Колинс.
– Бев, обажда се Шърли…
Човекът от другия край на телефонната линия избухна в плач.
Като съпруга на проповедник на Бев често и се обаждаха плачещи хора, но повечето от тях бяха емоционално крехки. Шърли Мороу беше стабилна, гледаше положително на живота. Нейният съпруг Дан имаше подобни възгледи и беше успешен търговски представител.
Двамата синове на семейство Мороу тийнейджърите Джон на 14 и Рич на 18 г., бяха приятни и добре възпитани младежи. На Бев и съпруга и Бил винаги им беше много приятно да посещават дома на това семейство. Там царуваха смях и гостоприемство. Двете момчета като че винаги разработваха някакъв нов и интересен проект. Освен че работеха почасово, момчетата се занимаваха с авиомоделизъм, помагаха на баща си при различните домашни ремонти и участваха в спортните игри на своите приятели съседските деца. Джон обичаше да свири на пиано.
Шърли и Дан живо се интересуваха от синовете си и човек често можеше да намери Дан заедно с боричкащите се момчета по време на мач по американски футбол. На Шърли и беше много приятно да кани на гости приятелите на момчетата и бе свикнала да готви за още няколко човека. Винаги се държеше спокойно и предразполагащо.
Мислите на Бев се завъртяха като вихрушка, докато слушаше плача на Шърли по телефона. Дали нещо не се беше случило с Дан или с някое от момчетата? Стараейки се гласът и да звучи колкото се може по-спокойно, тя попита:
– Шърли, какво се е случило?
– Изключиха Джон от училището!
Гласът на г-жа Мороу заглъхна. Бев чакаше мълчаливо, докато другата жена събра достатъчно сили, за да продължи.
– Изключиха го за пушене на марихуана и този следобед насто-ятелят на момчетата ще го докара у дома. Това е всичко, което ми казаха по телефона. А, казаха още, че ще обсъдим подробностите, след като пристигнат.
Новината порази Бев. Това беше първата година на Джон в адвентното училище и той я чакаше с такова нетърпение. Шърли и Дан бяха ревностни християни, загрижени за духовното и интелектуалното развитие на синовете си. Бяха решили децата им да се образоват в училищната система на църквата, дори това да означаваше, че по време на гимназиалния си период ще трябва да живеят далече от дома им. Рич наскоро се беше дипломирал от същото училище, което Джон посещаваше, и сега участваше в медицинската техническа дейност на местната болница.
Според Бев няма младеж по-добре подготвен или с по-добро отношение към посещението на училище от Джон.
– О, Шърли, толкова съжалявам. Мога ли да направя нещо?
– Дан не е в града и няма да успея да се свържа с него до вечерта. Джон и настоятелят Манер ще бъдат у дома в два следобед. Не мисля, че ще мога да се справя сама. Бихте ли дошли двамата с Бил?
– Разбира се, Шърли. Искаш ли да дойдем малко по-рано, за да сме сигурни, че ще сме там, когато пристигнат?
– Ще съм ти много благодарна за това.
– Бил е в офиса на църквата. Веднага ще му се обадя. Ще дойдем у вас в 13,30.
Г-жа Колинс спря за миг. След това реши да добави:
– Шърли, това може да ти звучи много странно в момента, но не забравяй, че „всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога“. Той има нещо специално за всичко това.
В 13,32 ч пастор и г-жа Колинс почукаха на входната врата на семейство Мороу. Зачервените очи на Шърли издаваха мъката и, но тя все пак успя да се усмихне, когато те влязоха в дневната.
– Много ви благодаря, че дойдохте.
Семейство Колинс седнаха на обичайните си места. Бил се опита да се отпусне в обичайната си, релаксираща поза, в която обикновено сядаше в този дом, но Бев забеляза колко неловко се чувства той. Самата тя седеше на края на стола си, със сериозно изражение на лицето.
Бил се наклони напред. Челото му се набръчка, когато заговори:
– Шърли, искаш ли да поговорим за това, което чувстваш в мо-мента?
– Мисля, че изпитвам негодувание, Бил. Досега нито един от си-новете ми не е имал никакви неприятности и не мога да спра да си мисля, че в този случай училището е прекалено строго и неспра-ведливо. Защо да не отправят на Джон само предупреждение при първото му нарушение?
Докато говореше, погледът и излъчваше гняв. Със съзнателно спокоен и тих глас Бил отвърна:
– Разбирам чувствата ти, Шърли. В подобна ситуация всеки роди-тел би се чувствал по същия начин. Но нека последваме твоя ход на мисли до техния край. Съгласна ли си?
Г-жа Мороу кимна и веднага погледна към кърпичката, която държеше в ръце.
– Знаем, че едно от правилата на училището е всеки, хванат да пуши марихуана, да бъде незабавно изключен. Да предположим, че когато Джон се върне, ти му покажеш, че смяташ училището за както каза „строго и несправедливо“ в неговия случай. Какво ще кажеш с това на Джон за правилата и авторитета?
Бев мълчешком се молеше, докато наблюдаваше изражението на Шърли. Напрегнатото и, набръчкано чело се отпусна, когато г-жа Мороу отговори:
– Явно с това ще му кажа, че правилата трябва да бъдат променени специално за него.
– Точно така. А това каква основа полага за него при бъдещи си-туации, когато той се изправи пред други правила и ограничения, с които не е съгласен? Каква ще е реакцията му на правилата на работното му място или при брачната му отговорност, или на законите на страната, или дори на Божия закон?
– Разбирам какво имаш предвид, Бил. Но това е много горчив залък за преглъщане.
– Знам, че сега не ти е леко, но в дългосрочен план подкрепянето на училищните власти ще даде по-големи дивиденти, отколкото отхвърлянето на техния авторитет пред сина ти. Всъщност, Шърли, Божието слово ни учи, че дори понякога с нас да се отнасят несп-раведливо, по-благородно е да се подчиняваме на властите. Позволи ми да ти прочета 1Петрово 2:18, 19, 21-23: „Слуги, приемайте авторитета на господарите си с цялата надлежаща ви покорност не само когато са добри и любезни, но дори когато са извратени. Защото е добре човек да издържа болката на незаслуженото страдание, защото Бог е в мислите му… На това бяхте призовани, защото Христос страда заради вас и затова ви остави пример, а вие трябва да следвате по стъпките Му. Той не извърши грях, не беше изобличаван в лъжа. Когато бе насилван, не отвръщаше с насилие, когато страдаше, не заплашваше, но предаде случая Си на Този, Който съди справедливо“.
– Би ли поверила сина си на Този, Който съди справедливо, Шърли? Ако го направиш, Бог ще може да направи нещо прекрасно дори от тази ситуация.
Г-жа Мороу сега вече излъчваше ведрина.
– Докато говореше, ми дойдоха наум думите, които Бев ми цитира по телефона: „Всичко съдейства за добро на тия, които обичат Бога“. Къде се намира този текст, Бев?
– В Римляни 8:28, Шърли. И аз вярвам, че Бог ще обърне всичко това на добро. А ти?
– Може и така да стане, Бев.
Те чуха звука от затваряща се автомобилна врата. Бев погледна през прозореца на дневната.
– Пристигнаха – възкликна тя.
Настоятелят Манер влезе в стаята с Джон и с още един младеж, който бе изключен за същото провинение. Г-жа Мороу изпрати момчетата в стаята за почивка на сутерена, докато тя говореше с настоятеля.
След като представи гостите си, Шърли покани настоятеля Манер да седне на дивана. Когато заговори, гласът на настоятеля бе неспокоен:
– Ужасно съжалявам за случилото се, г-жо Мороу. Искам да знаете, че според училищното ръководство Джон е добро момче, но не е бил разумен при избора си на приятели. Видяхме го да пуши марихуана с няколко момчета, които нямат същото поведение като сина ви. За съжаление училището не може да съди учениците само по отношението им и трябва да изчака, докато нарушат някое правило, за да се предприемат законосъобразни действия.
Със спокоен глас тя попита:
– А вие наистина ли видяхте моя син да пуши марихуана?
Настоятелят погледна към пода, а след това право в очите и.
– Боя се, че да, г-жо Мороу.
Шърли се опита да се пребори със сълзите си, но не успя.
Сега в разговора се включи Бил.
– Г-н Манер, какво означава това за бъдещото учение на Джон в училището ви?
– Ами, разбира се, той не може да се върне в училището тази година, но следващата есен може да кандидатства отново.
Шърли успя да се посъвземе и запита:
– Какви са шансовете му отново да бъде приет през есента?
– Ако не се забърква в неприятности и има добри препоръки, шансовете му би трябвало да са доста добри. Джон искрено съжалява за провинението си, г-жо Мороу. Ако вие и съпругът ви подкрепите училището в това решение, смятам, че в резултат ще имате по-силен в морално отношение син.
– Пасторът и жена му току-що ми казаха нещо подобно. Започвам да вярвам в това.
По лицето на Шърли се появи усмивка.
След като се върна от командировката си и след подобна вътрешна борба, Дан Мороу прие решението на училищните власти. След това семейство Мороу записа сина си в местното общообразователно училище.
За да демонстрират личното си неодобрение от постъпката на Джон, родителите му позволиха в продължение на един месец да посещава само уроците в училище, седмичния урок по пиано и бо-гослуженията в църквата. Не му разрешаваха никакви развлечения извън дома. През този период наложиха забрана дори за гледането на телевизия.
Седмица и половина след завръщането на Джон семейство Колинс отново посети дома на Мороу. Когато влязоха в дневната, почувстваха, че нормалните отношения се възстановяват. Единственият елемент на напрежение идваше от мълчанието на Джон, който седеше на края на стола си пред пианото и гледаше към четиримата възрастни. Нямаше го обикновеното въодушевление да сподели със семейство Колинс последното си начинание.
Бил го погледна и му се усмихна.
– Е, как вървят нещата при теб, Джон?
Тийнейджърът погледна надолу и започна да люлее напред-на- зад десния си крак.
– Добре – каза той тихо.
Бев вече не можеше да се сдържи да не сподли своята идея с Джон и семейството му.
– Джон, в църквата имаме малък проблем и се питахме дали няма да се съгласиш да ни помогнеш?
Главата му бързо се вдигна и той погледна изпитателно Бев. Очите му изразяваха нескрита изненада.
– Какъв проблем?
Ами, както знаеш, нашият хор вече започна репетициите си за коледния концерт. В църквата имаме само една пианистка, а тя често отсъства от града. Така че напоследък ни се наложи да репетираме без корепетитор. Това не е никак лесно за хор от доброволци, които не четат ноти. Затова се питахме дали не би се съгласил да ни станеш помощник-корепетитор. Всъщност трябваш ни за репетицията още тази седмица.
Джон погледна към родителите си, след това отново към Бев, а тъмно-кафявите му очи се оголемиха.
– Бих се съгласил с радост…, ако родителите ми нямат нищо против.
Бил и Бев погледнаха към г-н и г-жа Мороу. Дан погледна кра-дешком жена си и каза:
– Мисля, че това може да се уреди. Какво ще кажеш, Шърли?
Шърли грееше от радост:
– Ще ми е много приятно, ако го направи.
През следващите месеци Джон наистина започна да свири за хора. Музикалните му умения станаха толкова добри, че той публично акомпанираше на хора много пъти, свиреше солови изпълнение и на богослуженията. Хорът и вярващите от църквата много го харесваха.
Годината бързо измина. На следващата есен училището, което го беше изключило, отново го прие. Но този път Джон веднага се включи в училищния хор. Когато учениците и училищните власти разбраха за музикалните му способности, го засипаха с молби да свири на сутрешните богослужения и да акомпанира на различните певчески и инструментални групи.
Джон завърши тази и следващите две учебни години успешно. По време на втория срок от последната си година в училището той изпрати писмо на родителите си. За тях от особено значение бяха три абзаца от писмото му:
„Последната ми учебна година бързо се приближава към своя край. Преди да приключи, бих искал да ви кажа колко съм ви благодарен за всичко, което направихте за мен. Знам, че сумата за обучението ми е представлявала голяма жертва за вас. Искам да ви благодаря, че бяхте достатъчно грижовни, за да се жертвате за мен.
Благодаря ви и за това, че не ме изоставихте, когато се провалих първата година.
Мислех и много се молих за това, с което искам да се занимавам в живота. Все още не съм напълно сигурен, но искам да помагам на другите хора може би да стана проповедник, лекар или настоятел в момчешко общежитие.“
Шърли изтри сълзите от очите си и подаде писмото на Дан, за да довърши четенето му той. Успя само да каже през сълзите, стичащи се по зачервеното и лице:
Благодаря на Бога за строгите правила!

„Благодаря на Бога за трохите“ – Бони Котър

Материалът Благодаря на Бога за строгите правила е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.

БЛАГОДАРЯ НА БОГА ЗА ОТНЕТАТА ШОФЬОРСКА КНИЖКА

По една-единствена свещ бе поставена на всеки прозорец на къщата с шестнадесет стаи. Чимшир украсяваше каменната камина в дневната, а от двете и страни имаше по две гравирани червени свещи. В центъра над камината бе поставена картината Младенеца в яслата, изработена от алабастър.

На рояла в края на дългата стая бе поставена огромна икебана, към която бе прикрепена панделка. На панделката бяха изписани думите: „Добре дошъл у дома, Марк!“ Гордън Стюарт бе седнал на креслото до рояла и гледаше панделката и надписа.

Марк не си беше идвал у дома в Лейк Джордж, щата Ню Йорк, откакто през септември замина за Харвардския университет. На г-н Стюарт му липсваше неговият син. Никога досега той не бе осъзнавал толкова мъчително колко бързо детството се превръща в зрялост. Гордън и Марк бяха в приятелски отношения до юношеството. След това помежду им нещо се случи. На Гордън му се струваше, че между него и сина му се появи някаква стена.

Отглеждането на Мелиса по-голямата сестра на Марк, изглеждаше толкова лесно. Тя и майка и бяха много близки. Той можеше само да им даде чековата книжка и да им каже да правят каквото си поискат през деня, и те бяха доволни. Двете тръгваха да пазаруват, да обядват в някой шикозен ресторант и може би отиваха на кино или на концерт. След това при първа възможност Мелиса и жена му Елизабет, изнасяха само за него модно ревю. Той ахкаше и охкаше, твърдеше колко „омайни“ изглеждат с новите си тоалети. Чувстваше, че е изпълнил ролята си на баща. Но с Марк нещата стояха по друг начин.

Гордън си спомни за времето, когато Марк беше „заек“ в училището и участваше в националното състезание по плуване. Бащата присъстваше на състезанието поне на част от него. Той видя сина му да финишира трети и знаеше колко разочаровано е момчето.

Марк упорито се бе подготвял седмица след седмица, внимаваше с храненето, плуваше почти всеки ден. И сега, когато баща му го гледаше, той успя да финишира едва трети.

Г-н Стюарт можеше да види Марк, който стоеше мокър до басейна. На раменете му бе наметната хавлия, главата му бе наведена ниско, а очите му бяха приковани в пода. Бащата отиде при него, прегърна го и каза:

– Няма нищо, сине. Ти си първи в моята класация.

Гордън си спомняше как тогава синът му го изгледа. Сякаш му казваше:

– Не ти вярвам. Ако наистина си искрен, тогава отмени командировката си и прекарай вечерта в лекуване на нараненото ми „его“.

Но Гордън трябваше да хване самолета след 45 минути. Неотдавна той бе основал собствената си адвокатска кантора и се опитваше да се наложи. За да успее, трябваше да прави жертви или поне такава беше философията му.

Нещата от живота на Гордън се промениха. Наскоро лекарят му бе поставил диагноза „високо кръвно налягане“ и „неритмична сърдечна дейност“. Заедно с лекарствата му беше назначил безсолна диета и програма с физически упражнения. И изведнъж луксозният дом, плувният басейн, двата кадилака и членството в кънтри клуба вече не му се струваха толкова важни, колкото преди.

Освен това жената на Гордън посещаваше здравни програми и семеен семинар, спонсорирани от Църквата на адвентистите от седмия ден. Това, което му разказваше за програмата, въздействаше силно върху неговото мислене.

Елизабет бе добра съпруга. Тя редовно посещаваше Презвитерианската църква и винаги водеше децата на Неделно училище. Беше и член на група за изучаване на Библията, която всяка седмица се събираше в домовете на участниците на ротационен принцип.

Самият Гордън бе много религиозен. Но през последните години работата му стана толкова взискателна, че за него бе по-лесно да поспи в неделя сутринта, вместо да ходи на църква. Въпреки че все още се молеше преди хранене, семейното богослужение бе изоставено.

Чувствайки необходимостта от възстановяване на връзката с Христос и със семейството си,    Гордън очакваше коледните празници с нетърпение. Смяташе, че това е най-подходящото време той и синът му отново да се опознаят. Може би дори щяха да наваксат малко от пропуснатото време.

Тази година Коледа нямаше да е същата. Мелиса се беше омъжила през пролетта и сега се намираше в Саудитска Арабия заедно със съпруга си изпълнителен директор на голяма петролна компания. Марк се беше обадил да каже, че за празниците иска да вземе със себе си и своя приятел Джеф. Отначало Гордън бе разочарован, но когато синът му обясни, че родителите на Джеф са в Европа и че той ще остане сам, ако не им дойде на гости, г-н Стюарт се съгласи младежът да го придружи.

„Няма начин в къща с шестнадесет стаи баща и син да не намерят място за един тих разговор“ мислеше си той.

– Не мислиш ли, че е време да вземеш един душ и да се облечеш за вечеря? – каза Елизабет, влизайки внезапно в стаята.

Тя бе висока, елегантна, носеше дълга, червена, кадифена пола и бяла сатенена блуза с леко надиплена яка и маншети. Леко прошарената и кестенява коса бе къса и лицето и бе очертано от къдрави кичури.

„На 45 години е и още е красива“ – каза си Гордън, като се изправи от креслото си, за да я поздрави. Хвана двете и ръце и я целуна.

Елизабет изгледа съпруга си:

– Притесняваш се за тази вечер. Нали, Гордън? – гласът и беше мек и разбиращ.

– Никога не съм успявал да скрия нещо от теб – призна г-н Стюарт.

– След двадесет и пет години би трябвало да те познавам твърде добре, скъпи.

Приближавайки се още повече до съпруга си, тя го прегърна през кръста и каза:

– Имам чувството, че това ще е най-прекрасната Коледа, която някога сме празнували. Аз се молех за нея, Гордън. Знам колко много означава тя за теб и не вярвам, че Бог ще ни измами.

Той нежно прегърна жена си, допря бузата си до нейната и каза:

– Не знам как Бог би могъл да подведе толкова прекрасен човек, посветен на молитвата!

Марк пристигна в 18,15 ч. Той помоли Хейзъл, готвачката, за отсрочка. Беше му обещано вечерята за 18,30 ч да бъде сервирана по-късно, за да могат Джеф и той да се поосвежат след пътуването. Но към 19 ч семейството вече бе седнало на масата Марк от едната страна, Гордън от другата. Джеф и Елизабет седяха встрани.

– Е, как мина пътуването до Флорида, момчета? – запита г-н Стюарт.

След приключване на сесията Марк и още няколко момчета бяха отишли за няколко дни в Дейтона Бийч, Флорида, преди да се приберат по домовете си. Той и Джеф бяха пътували с елдорадото на Марк.

– Беше по-хладно, отколкото очаквахме. Не успяхме да плуваме. Но все пак направихме няколко слънчеви бани отвърна Марк.

Той бе симпатичен младеж с тежка червеникава коса. Движенията му доказваха, че е атлетична натура. Въпреки това беше някак тих и резервиран.

– Имам няколко приятели близо до Дейтона Бийч каза Джеф. Те ни казаха къде са най-добрите ресторанти и нощни клубове.

Среден на ръст, Джеф носеше големи очила, които изглеждаха огромни на издълженото му лице.

– Нощните клубове могат да ви причинят неприятности. – отбеляза Гордън.

Марк нервно погледна към Джеф и след това към майка си.

– Как се чувстваш, татко?

– Не чак толкова лошо. Елизабет и Хейзъл бдят над диетата ми като стражарски кучета. Опитвам се да вървя и по две мили всеки ден. Ходенето наистина е приятно. Вместо да си насрочвам бизнес обяди с клиентите, сега обикновено ям нещо леко за обяд и след това отивам на разходка. Удивително е колко свежо се чувствам, когато се върна в офиса. Намирам отговор за някоя заплетена ситуация, която ми е изглеждала неразрешима. За съжаление не открих това, преди здравето ми да се разклати. Надявам се, че съм направил промяната навреме. Твърде дълго съм робувал на работата си.

Без да скрива изненадата си, Марк слушаше напрегнато думите на баща си. Гордън успя да усети колко поразен е синът му.

– Мислех, че ще стане земетресение, ако някога моят баща заговори по този начин – отбеляза Джеф. – Той е хирург и ако изобщо има работохолици, то той е един от тях.

Останалата част от разговора се въртеше главно около живота в колежа и учебните предмети. И двамата младежи се справяха добре с ученето и Марк каза, че сега вече е напълно сигурен, че иска да стане адвокат.

Тирамисуто с череши на Хейзъл бе перлата в короната на вечерта. Въпреки че обикновено на Гордън не му позволяваха да яде сладко, Хейзъл и Елизабет се съгласиха поради специалния случай да му отрежат едно малко парченце. След второто си парче Марк дръпна назад стола си и каза:

Храната беше изключително вкусна, но тя не успя да ме задържи буден. Идваме направо от Дейтона и едва сега започвам да усещам на гърба си двадесет и трите часа непрестанно шофиране.

Елизабет хвана ръката на мъжа си, и го попита:

– Гордън, защо не покажеш стаята на Джеф? Сигурна съм, че сънят ще се отрази добре и на него, и на Марк. Утре ще имаме достатъчно време да си говорим.

Г-н Стюарт стана от стола си.

– Стаята за гости е с изглед към езерото Джордж, Джеф. Надявам се да ти хареса.

И двамата младежи се изправиха, когато Джеф каза:

– Звучи чудесно, господин Стюарт. Имам слабост към водата.

Той пожела „Лека нощ“ на г-жа Стюарт и на Марк и тръгна с Гордън.

Марк отиде зад стола на майка си и сложи двете си ръце на раменете и.

– Толкова се радвам, че съм си вкъщи, мамо.

Елизабет се обърна да погледне сина си, хвана лявата му ръка в своите и каза:

– Много ни е приятно, че си си вкъщи, Марк. Къщата изглежда някак празна, откакто ти и Мелиса не сте тук. Колкото и да е странно, липсват ми дори и малките ви свади.

Синът и се засмя, но смехът му беше някак напрегнат.

Лицето на г-жа Стюарт стана сериозно.

– Марк, притеснява ли те нещо? Знам, че си изморен след дългото пътуване, но тази вечер ми изглеждаш нервен. Преуморяват ли те уроците?

– Просто съм изморен, мамо бързо отвърна той. Утре ще съм като нов.

Потупвайки леко ръката и, той я целуна по бузата и излезе от стаята.

Стаята на Марк бе на втория етаж срещу стаята за гости. Когато стигна до нея, баща му току-що бе пожелал „Лека нощ“ на Джеф и идваше към него.

Докато вървеше към сина си, Гордън се чувстваше изключително напрегнат, въпреки че съзнателно се стараеше да звучи спокоен, когато каза:

– Много ми е приятно, че отново си у дома, Марк.

Синът също изглеждаше напрегнат. Той погледна към пода, след това към баща си.

– Татко, има нещо, което трябва да стоваря от плещите си. Щях да го отложа за утре, но… Можем ли да поговорим?

Гордън можеше да почувства как вътре в него извира горещ ентусиазъм. Той се беше надявал да прекара известно време насаме със сина си, но сега, когато му се отдаваше този случай, той почувства как дланите му се изпотяват и лицето му се изчервява.

„Защо съм толкова нервен? запита се той. Преговарял съм с президенти на банки, с изпълнителни директори на огромни кор-порации, с петролни магнати и дори с някои международни знаме-нитости. Защо съм изпълнен с толкова опасения от разговора със собствения ми син?“

Въпреки самообладанието гласът му леко потрепера, когато отговори:

– Разбира се, синко. Да влезем в стаята.

Гордън седна в креслото вляво от леглото на сина си. Марк седна от лявата страна на леглото, с лице към баща си. Стараейки се гласът му да прозвучи спокойно, Гордън попита:

– Притеснява ли те нещо, Марк?

– Да, това ме измъчва от две седмици и независимо как ще се почувстваш, трябва да ти го кажа.

Той отърка ръцете в джинсите си и Гордън разбра, че и дланите на Марк сигурно са изпотени.

– Какво има? Да не си в беда? – каза той и се наклони напред към Марк.

Синът му веднага отговори:

– Не! Всъщност да…

Марк отърка дланите си още веднъж и след това изстреля:

– Отнеха ми шофьорската книжка за безотговорно шофиране.

Докато чакаше реакцията на баща си, Марк гледаше надолу към скута си. Гордън спря за миг и след това запита:

– Това някакво недоразумение ли беше, или ти беше виновен?

Марк крадешком погледна към баща си, след това наведе глава.

– Аз бях виновен. Показвах какви възможности има „Елдорадо“. С мен бяха трима приятели и аз исках да ги впечатля. Мислех си да не ти казвам, но скоро сам щеше да разбереш, тъй като застраховката на колата ще бъде повишена. А аз знам, че трябва да я платиш след първи януари.

Лицето на г-н Стюарт почервеня.

– Искаш да кажеш, че си карал безотговорно? Не осъзнаваш ли, че си можел да убиеш някого или самият ти да бъдеш мъртъв? Какво щеше да стане, ако ти бе отговорен за смъртта на някой от приятелите си или на някой невинен човек, който кара колата си срещу теб?

Марк отново отърка длани в джинсите и успя да вмъкне:

– Знам, че беше глупаво.

– Глупаво? Това е направо тъпашко! Не сме ли те учили, че колата може да бъде опасно оръжие, когато попадне в неправилни ръце? Шофирането е привилегия, а не детска игра.

Той спря внезапно и погледна сина си:

– Къде се случи това?

– В Кембридж, близо до университета.

– Тогава кой кара елдорадото до Дейтона?

– Предимно Джеф. Аз карах само когато той бе прекалено изморен.

Вените на слепоочията на Гордън изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат. Той стана от стола си.

– Искаш да кажеш, че си карал без книжка? Не знаеш ли, че ако се беше случило нещо, хората можеха да ме осъдят? Всичко, за което съм работил, щеше да е в опасност. Днес хората се съдят за щяло и нещяло. Ти учиш право и знаеш колко често хората се съдят и за какви суми!

Г-н Стюарт започна да се разхожда пред сина си.

– Ти си неблагодарен, Марк. Майка ти и аз се жертвахме и работихме усърдно, за да стигнем дотук. Изпратихме те в Харвард, дадохме ти „Елдорадо“, най-добрите дрехи и всичко, което поиска!  А ето как ни се отплащаш.

Лицето на младежа стана напрегнато.

– Какво искаш, татко, да ме заведеш пред Върховния съд ли? Нищо сериозно не се е случило, съжалявам за станалото. Какво друго искаш да направя?

Гордън се обърна и го погледна.

– Нищо сериозно не се било случило! Съжалявал бил! Как можеш да съжаляваш, след като съзнателно си карал без книжка чак от Дейтона Бийч?

– Не съм карал чак от Дейтона. Казах ти, че караше предимно Джеф изкрещя Марк.

– Не ми говори с такъв тон. Не забравяй, че аз съм ти баща.

Марк погледна надолу към джинсите си и отново изтри ръцете си в тях.

– Дадохме ти прекалено много продължи баща му. Но отсега нататък нещата ще се променят, млади човече. Ще се върнеш в училището със самолет или с автобус, но не и с кола. Очаквам от теб да си намериш работа и оттук нататък сам да плащаш автомобилната си застраховка.

Излизайки от стаята, Гордън затръшна вратата зад себе си. Застанал отвън, той се спря за миг. „Какво направих? помисли си той. Не трябваше да става така. Очаквах с нетърпение Марк да се прибере у дома, за да започнем да общуваме и да станем още по-близки.“ По челото му избиха малки капки пот, докато той се обърна отново към вратата на стаята. Понечи да хване дръжката, но се спря.

„Ако се извиня разсъждаваше той, все едно да си взема думите обратно. А аз наистина смятам, че Марк трябва да е по-отговорен. Освен това той ще реши, че съм слаб и колеблив. Какъв пример ще дам на сина си?“ Той бавно отпусна ръката си. След като се вгледа за миг във вратата на Марк, бързо се обърна и тръгна.

Когато Гордън влезе в спалнята, Елизабет четеше в леглото.

– Празниците ще са истинско бедствие – каза той, когато мина от нейната страна на леглото и седна.

Тя сложи настрана отворената книга.

– Какво става?

Току-що се скарах с Марк каза той. и след това и разказа какво се бе случило.

Учудена, Елизабет се замисли и каза:

– Гордън, трябваше да определиш някои насоки за поведението на Марк, за да му помогнеш да се чувства по-отговорен. Когато посещавах семейния семинар в Адвентната църква, осъзнах, че сигурно сме били небрежни при помагането на децата ни да поемат отговорност. Мислех си, че вече е прекалено късно да се направи нещо по въпроса, но може и да не е.

Съпругът и стана от леглото и отиде до плъзгащата се стъклена врата, водеща към верандата с изглед към езерото. Отдръпвайки завесите, той се загледа в тъмнината.

– Е, ако съм постъпил правилно, тогава защо се чувствам толкова зле? – отбеляза той.

Елизабет отмахна завивките, стана от леглото и застана до него. Хвана го за ръка и той се обърна към нея. Докато говореше, тя търсеше погледа му.

– Притеснява те не толкова това, което си казал, а начина, по който си го направил, скъпи – прекъсна го Елизабет.

Все още държаща ръката му, тя го заведе до малкото канапе, разположено перпендикулярно на плъзгащата се врата. Когато седнаха, тя го погледна право в очите.

– Поведението на Марк е удар и за двама ни, Гордън. Вглеждайки се в себе си, осъзнавам, че се питам: „Как може моят син да постъпи толкова безотговорно и глупаво?“ За да бъда честна с теб, Гордън, наранена е гордостта ми. Ще ми се да мисля, че съм се справила по-добре с възпитанието му.

Съпругът и остана мълчалив, докато тя продължи:

– Докато посещавах този семинар, осъзнах, че и други родители изпитват същата болка, когато децата им не отговарят на техните очаквания. Като християни ние си даваме сметка, че не можем да направим нищо за миналото. Можем да се чувстваме виновни за някои нещо, които бихме могли да направим по-добре, но това чувство няма да помогне на настоящето или на бъдещето, ако не предприемем положителни действия.

– Точно тук вече се провалих – отбеляза Гордън. – Вече отговорих негативно на Марк.

– Може и да си го направил, но това не означава, че всичко е изгубено. Вярвам, че Бог може да направи благословение от всяко привидно бедствие в християнския живот. Той може да преобрази и тази ситуация точно в това, което желаеш именно по-близка връзка с нашия син.

– Как, Елизабет? – по лицето му бе изписано объркване. – Ако се извиня, той ще си помисли, че всичко ще продължи по старому аз да плащам сметките, а той само да се възползва.

– В едно си прав, Гордън, мисля, че трябва да се извиниш…

Той я прекъсна:

– Не мога. Не разбираш ли…?

Елизабет допря показалеца си до устните му.

– Моля те, не се вълнувай, скъпи! – нежно каза тя и със закачлива усмивка продължи. – Позволи ми да свърша и след това можеш да ми кажеш, че съм полудяла. Съгласен ли си?

Тя леко се засмя, а спокойствието и обезоръжи мъжа и и той замълча.

– Не смятам, че трябва да се извиняваш на Марк за това, че си му забранил да шофира, докато не му върнат книжката, или за това, че трябва сам да плати застраховката си. Тук вярвам, че си постъпил правилно. Но като християни ние сме длъжни да се извиняваме за погрешните си действия при всяка ситуация. Смятам, че ще установиш как уважението на Марк към теб ще нарастне неимоверно, ако му се извиниш за начина, по който си подходил към проблема.

Гордън още не смееше да я погледне в очите, когато каза:

– Марк изглеждаше като пребито куче, когато му се разкрещях. Защо нямах твоята спокойна глава, докато бичувах с думи сина си? Нямах намерение да го наранявам. Искам да му помогна. Но най-вече искам да осъзнае, че желая да бъда негов приятел.

Гласът му затрепери и той посегна към задния си джоб за кърпичка, за да изтрие сълзите от очите си.

Елизабет хвана лицето на съпруга си с две ръце и го целуна.

– Знам, че искаш това, скъпи. Защо да не се помолим за тази ситуация още сега и да поискаме от Бога да я превърне в нещо прекрасно?

И двамата коленичиха до канапето, като всеки се молеше за Марк. Когато след молитвата се изправиха, Гордън каза:

– Ще ми бъде много трудно, Елизабет, но отивам в стаята му още сега.

Г-н Стюарт почука на вратата на Марк. Когато не последва никакъв отговор, той почука отново и извика през вратата:

– Марк, татко е. Мога ли да вляза, сине?

Гордън чу някакъв шум в стаята и след миг синът му отвори вратата. Марк беше по чорапи. След като баща му влезе в стаята, младежът вкара ръцете си дълбоко в джобовете на джинсите си. „Също както правеше като малък, когато го хванехме, че върши нещо нередно помисли си Гордън. Изглежда също като малко момченце… едно малко голямо момче.“

Марк гледаше към пода. Внезапно Гордън си даде сметка, че самият той се чувства неловко, и затова се изкашля. След това заговори бавно и тихо.

– Искам да ти се извиня, че изтървах нервите си, сине.

Марк вдигна глава, за да погледне към баща си. Очите му бяха широко отворени, докато баща му продължи да говори със спокоен глас.

– Марк, искам да знаеш, че с това не премахвам наказанието за фриволната ти постъпка. Искам да ти кажа, че дълбоко съжалявам за начина, по който разговарях с теб. Ще ми простиш ли?

Онемял за миг, Марк като че ли търсеше най-подходящите думи. Когато ги намери, те звучаха колебливо:

– Аз… аз съм виновният, татко. Знам, че разочаровах теб и мама.

Марк отиде до креслото и се обърна с лице към прозореца и с гръб към баща си и продължи:

– Имаш причина да си ядосан. Бях неблагодарен за това, което направихте за мен.

Гордън застана до сина си и сложи ръка на широките рамене на младежа.

– Марк, мисля, че и двамата бяхме неблагодарни един към друг. Само че ти имаш по-добро извинение от мен предполага се, че като съм по-възрастен от теб, трябва да знам как да се държа.

Г-н Стюарт седна на края на леглото на сина си.

– Марк, ела тук и седни до мен той махна с ръка и Марк седна до него. Много е лесно бащата да започне да приема своя син или семейството си за даденост. Ще разбереш, както и аз разбрах, че бизнес светът представлява една бясна надпревара. Много е лесно да започнеш да преследваш материалните неща и да се стремиш към успехи и овации. Но повярвай ми, Марк, там, в света, няма нищо по-възнаграждаващо от това, което се случва сега с нас. Не бих го заменил за всичките пари на света. И нека ти кажа, Марк, че нямам никакво намерение да те нараня, като настоявам да платиш собствената си застраховка. Искреното ми намерение е само за твое добро.

– Мислех си за това, татко. Мисля, че бих желал не само да платя застраховката си… – той се поколеба –  но и да спечеля достатъчно пари, за да си купя собствена кола.

– Марк, ти се шегуваш. Никога няма да можеш да спечелиш достатъчно пари от почасовата работа, за да си купиш кола, подобна на „Елдорадо“-то, което сега караш.

– Знам, татко. Но през целия си живот ти си ми давал всичко, за което си мечтаех. Не искам да прозвуча неблагодарно, но сега наистина бих желал да мога да посоча нещо и да кажа: „Ето за какво работих, то си е изцяло мое!“ Макар това да е „Форд“ или „Шевролет“ втора употреба. Не мога да ти кажа защо се чувствам така, татко. Просто е нещо, което трябва да направя.

Баща му помълча за миг.

– Мисля, че те разбирам, Марк каза той накрая, след това се обърна към сина си и продължи. Ти си станал мъж, с който се гордея!

Марк се усмихна, но Гордън забеляза сълзи като на малко момче да пълнят очите на сина му. Чувстваше, че и неговите очи започват да го смъдят. Прегърна сина си и заяви:

– Марк, не съм правил това с теб от години, но би ли желал да се помолиш заедно с баща си? Този баща със сигурност има нужда от твоите молитви.

Младежът се усмихна.

– И този твой син със сигурност се нуждае от твоите! Никога досега не съм работил.

И двамата се засмяха, а след това Марк прегърна баща си, двамата наведоха глави за молитва и се помолиха един за друг.

След молитвата двамата мъже се прегърнаха и всеки забеляза, че очите на другия са навлажнени. Гордън се усмихна, когато избърса очите си с носната си кърпа.

– Няма да кажа на никого, че сме плакали, ако и ти не кажеш.

Марк също се засмя и подаде дясната си ръка на баща си.

– Сделката е сключена, татко!

„Благодаря на Бога за трохите“ – Бони Котър

Материалът Благодаря на Бога за отнетата шофьорска книжка е публикуван за пръв път на Християнска църква на адвентистите - Варна.